Аз. — Та вие искате, значи, да ми продадете време?
Той. — Време? Така само време? Не, драги мой, това дяволът не продава. За такава стока никой няма да ти плати такава цена, че краят да бъде наш. Какъв вид време, там е въпросът! Велико време, безумно хубаво време, съвсем дяволско време, с подеми и свръхподеми, но и с мизерни, разбира се, с ужасно мизерни дори моменти, това не само признавам, но и с гордост го подчертавам, защото то си е в реда на нещата, то си е в същината на природата на артиста. Тя, както се знае, е склонна винаги към необузданост в двете крайности, изпада напълно нормално в някои прекалености. Тук махалото се люшка между повишеното настроение и меланхолията, но то си е нещо обикновено, то си е, така да се каже, нюрнбергска еснафска умереност в сравнение с това, което ние доставяме. Защото ние доставяме най-крайното в тази насока, ние доставяме полети и просветления, и такова чувство на възвишеност и освобождение, на волност, сигурност, лекота, могъщество и триумф, че нашият човек просто не вярва на своите възприятия прибави към това и огромното възхищение от постигнатото, при което лесно можеш да се откажеш от всякакви чужди, външни възторзи — прибави тръпките на преклонението, на сладостния ужас пред самия себе си, под въздействието на който ти се чувствуваш като богоизбран инструмент, като богоподобен гигант. И съответно — между това — дълбоките, достолепно дълбоките проваляния — не само в пустотата, в мъртвилото, в немощната печал, но и в болки, в телесни страдания, впрочем вече добре познати и от по-рано изпитвани, за които съществува донякъде и предразположение, но сега те са във висша степен достолепно засилени от просветлението и съзнателното опияние. Това са болки, които заради чрезмерното блаженство човек с готовност и гордост приема, болки, които ни са познати от приказката за малката русалка — режещите болки в хубавите й човешки крака, които тя придобива вместо опашката. Ти знаеш, разбира се, малката русалка на Андерсен. Тъкмо женичка за тебе! Кажи само една дума, и аз ще ти я доведа в леглото.
Аз. — Няма ли да млъкнеш, мизернико!
Той. — Е, хайде, хайде, ти гледаш само да нагрубяваш. Да останеше на тебе, щяхме все да мълчим. Аз не съм от семейството Швайгещил94. Пък и майчица Елза, въпреки своята разбираща дискретност, ти наприказва сума неща за случайните си наематели. Аз обаче съм дошъл при тебе в тая езическа чужбина съвсем не за да мълчим, а за да потвърдим изрично и да се договорим твърдо между четири очи за това какво аз ще правя и какво ти ще платиш. Нали ти казвам, че мълчим вече над четири години, а при това всичко си е в най-добър, най-издържан, най-многообещаващ ход и работата е вече наполовина в кърпа вързана. Да ти кажа ли как стоят нещата и какво вече става?
Аз. — То се е видяло, че ще трябва да го чуя.
Той. — И между другото го страшно желаеш и си много доволен, че ще го чуеш. Дори ми се чини, че умираш от нетърпение да го научиш и би се разхленчил и почнал да цивриш, ако го бих премълчал. И с право. В такъв интимно-тайнствен свят се намираме ние — ти и аз, — в него и двамата сме си като у дома, това е истински Кайзерсашерн, добър старонемски въздух от лято господне хилядо и петстотин или тъй — мъничко преди идването на доктор Мартин, който беше в толкова искрени и сърдечни отношения с мене, че захвърли веднъж по мене едно хлебче, не — мастилницата си — значи, доста преди тридесетгодишното увеселение. Спомни си само какво бодро оживление цареше тогава у вас в Средна Германия, на Рейн и навсякъде, какво душевно веселие, какви възбуди, беди и тревоги — масовото поклонничество до светата кръв в Никласхаузен в Таубертал, детските походи и кръвотечащи просфори, глад, селският съюз на ботуша, война, чума в Кьолн, метеори, комети и велики знамения, рани Христови по монахините, кръстове, появяващи се по дрехите на хората, моминската риза с кръстното чудо, която става знаме за поход срещу турците. Хубави времена, дяволско немски времена! Не ти ли се сгрява душата при мисълта за тях? По това време съответните планети се бяха събрали в знака скорпион, както майстор Дюрер го е вещо нарисувал на своя медицински хвърчащ лист, по това време дойдоха от Западна Индия в немската земя и милите гости, дребните живи винтчета, нежният народец на фанатиците-биченосци — я, ти май се заслуша? Сякаш ти заговорих за бродещата тълпа каещи се флагеланти, които се шибат по гърба за своите и чуждите грехове. Но аз имам пред вид флагелатите, невидимите микроорганизми от вида, снабден с камшичета като нашата бледа Венера, за нашите spirochaeta pallida, за този вид ми е думата. Ала ти си прав, всичко това говори така топло за дълбоко Средновековие, за flagellum haetericorum fascinariorum