Аз. — Нима и с Шпенглер е — тъй?
Той. — Мислиш, че не ли? Да не смяташ, че само с тебе е тъй? Знам, ти би искал да бъдеш все единствен по своя род и се дразниш от всяко сравнение. Не, драги, човек винаги има маса другари! То се знае, че Шпенглер е един esmeraldus. Не току-тъй мига той така стеснително и лукаво, не току-тъй Инес Роде го нарича покрит въглен. Така стават тия работи, Лео Цинк, тоя faunus ficarius97, досега все още се е опазил, а чистичкият, разумният Шпенглер се натопи рано. Впрочем бъди спокоен и не ревнувай. Това е един скучен, най-обикновен случай, от него няма да излезе абсолютно нищо. Това не е никакъв питон, над който да извършваме сензационни дела. Благодарение на получения „дар“ той е станал може би малко по-просветлен, по-приобщен към духовната сфера, може би ако не беше тази връзка с по-висшето и този таен урок, той нямаше да чете с такова удоволствие дневника на Гонкуровци и абата Галиани. Психология, драги. Болестта, особено срамната, скриваната, тайната, подбужда към известно критично отнасяне спрямо света, спрямо обикновения, среден живот, настройва бунтовно и иронично спрямо буржоазния ред и кара засегнатия от нея да търси закрила в свободата на духа, в книгите, в идеите. Но при Шпенглер всичко ще свърши само с това. Времето, което той има още за четене, цитиране, пиене на червено винце и мързелуване, не му е продадено от нас, то е всичко друго, но не и проникнато от гений време. Един поопарил се, поизнурен, не особено интересен светски човек, и повече нищо. Той ще крета така, ще се оплаква от черния дроб, от бъбреците, от стомаха, сърцето, червата, докато един ден пресипне или оглушее, а след няколко години ще хвърли безславно топа с някоя скептична острота на езика — и толкоз. Във всичко това няма нищо интересно, в това никога не е имало опиянение, възвишаване, вдъхновение, защото то не е мозъчно, не е церебрално, разбираш ли — нашите дребосъци тук не са се погрижили за нещо по-благородно и висше, за тях тук не е имало, види се, някаква съблазън, не се е стигнало, значи, до метастаза в метафизичното, метавенеричното, метаинфекционното…
Аз (с омраза). — Още колко ще трябва да седя тук и да мръзна, и да съм принуден да слушам непоносимия ви брътвеж?
Той. — Брътвеж? Да си принуден? Ти пак започваш тая смешна песен. Както те гледам, ти ме слушаш с напрегнато внимание и само си нетърпелив да узнаеш нещо повечко. Току-що съчувствено се осведоми за твоя приятел Шпенглер от Мюнхен и ако не бях те прекъснал, щеше и досега да ме отрупваш с въпроси за пъкъла и неговия вертеп. Не се прави, моля ти се, на отегчен! И аз имам чувство за собствено достойнство и зная, че не съм ти натрапен гост. С една дума, метаспирохетозата е менингеален процес и аз те уверявам, че някои от тия дребосъци имат сякаш нещо като страст към висшето, някакво предпочитание към областта на главата, към менингите, към dura mater — външната мозъчна обвивка, и към тия, които предпазват от повреди нежния вътрешен паренхим. Още от момента на първичното общо заразяване те се стремят страстно натам.