Аз (избухвам). — Затвори си мръсната уста! Забранявам ти да говориш за баща ми!
Той. — О, в моята уста забележката за баща ти не е чак толкова неуместна. И на него не е съвсем чист косъмът, и той много обичаше да вниква в тайните на стихиите. Главоболието, изходната точка за режещите болки на малката русалка, си получил също от него… Впрочем, което ти казах, е самата истина, цялата магия тук е в осмозата, в ликворната дифузия, в пролиферационния процес. Вие, хората, имате един лумбален канал с пулсиращ ликворен стълб, който стига до церебралната област, до мозъчните обвивки, в чиято тъкан върши тихомълком своето дело пълзящият венерически менингит. Но във вътрешността, в паренхима нашите дребосъчета не биха могли да проникнат, колкото и да желаят това и колкото и пламенно да са желани — ако не беше ликворната дифузия, осмозата с клетъчния сок на pia: от тази осмоза клетъчният сок се разводнява, а тъканта се размеква и по този начин за биченосците се проправя път към вътрешността. Всичко това иде от осмозата, приятелю мой, с чиито чудати творения ти още от ранното си детство се забавляваше.
Аз. — Тяхната окаяност ме караше да се смея. Да беше се завърнал Шилдкнап, та да се посмеем с него. Щях да му разправя и аз истории за баща си. Щях да му разкажа как баща ми се просълзяваше, когато казваше: „А при това те са мъртви!“
Той. — Триста дяволи! Ти си бил прав да се смееш над жалостните му сълзи — независимо от това, че който има работа с изкусителя, никога не е в съгласие с хорските чувства и винаги се изкушава да се смее, когато те плачат, и да плаче, когато те се смеят. И какво значи „мъртви“, щом тази растителност никне и избуява тъй пъстро и разнообразно, щом тя е дори хелиотропна? Какво значи „мъртви“, щом капката проявява такъв здрав апетит? И кое е болест, и кое здраве — по това, моето момче, по-добре да не се оставя на филистера — последната дума. Дали той наистина разбира нещо от живота, е още въпрос. Към това, което е възниквало по пътя на смъртта, на болестта, животът е посягал понякога с радост и то го е водело към напредък и възвисяване. Забрави ли как в училището те учеха на премъдростта, че бог можел и от злото да стори добро и че не бивало да му се отнема тази възможност? Item, все някой ще трябва да е болен и побъркан, за да не е нужно другите да бъдат такива. И откъде побъркването започва да става болезнено, не е тъй лесно да се определи. Един пише на границата на умопомрачението:
„Аз съм блажен! Аз съм извън себе си! Това е нещо ново и велико! О, това кипящо щастие на просветлението! Бузите ми горят като разтопено желязо! Аз съм бесен и вие всички ще побеснеете, ако това обхване и вас! Бог да се смили тогава над клетите ви души!“
— Какво е това, дали полудяло здраве, дали нормална лудост, или пък причината трябва да се дири в менингите? Във всеки случай не е филистерът, който може да реши това пък и той дълго не забелязва нищо особено, защото хората на изкуството са си изобщо малко дръпнати. Ако на следния ден някой в обратен припадък извика: „О, видиотяваща пустота! О, кучешко съществувание, в което човек нищо не може да стори! Как не дойде някоя война, та нещо да стане! Би могло поне да се пукне по приличен начин! Дано адът се смили над мене, защото аз съм изчадие на ада!“ — трябва ли да се взема това в прекия смисъл? Буквална истина ли е, което той казва за ада, или то е само метафора за известна доза нормална дюреровска меланхолия? Изобщо ние ви даваме само това, за което високопочтеният класически поет така красиво благодари на своите богове: