Аз. — Саркастичен лъжец! Si diabolus non esset mendax et homicida! Ако искаш да те слушам, не ми говори поне за здравото величие, за самородното злато! Зная, че златото, добито чрез огън, а не чрез слънцето, не е истинско злато.
Той. — Кой ти каза това? По-добър ли е огънят на слънцето от тоя на кухнята? Пък и здраво величие? Къде се е видяло подобно нещо? Нима ти вярваш в такова чудо, в гений, който няма нищо общо с ада? Non datur!102 Артистът е брат на престъпника и на лудия. Мислиш ли, че някога се е появявала някаква по-занимателна творба, без нейният творец да е бил основно запознат с битието на престъпника и умопобъркания? Кое е болестно и кое здраво! Без болестното животът не би могъл никога да помине. Кое е истинско и кое неистинско! Та ние да не сме някакви фокусници? Да не би да измъкваме ценности от носа на нищото? Където няма нищо, там и дяволът не може да стори нищо и никаква бледа Венера не е в състояние да постигне и що-годе свестен резултат. Ние не създаваме нищо ново — други се занимават с това. Ние само развързваме и освобождаваме. Ние пращаме по дяволите сковаността и плахостта и всякакви там целомъдрени скрупули и съмнения. Ние само стимулираме, премахваме с по-засилено дразнене само умората — малката и голямата, личната и на епохата. Там е работата, че ти забравяш епохата, ти не мислиш исторически, щом се оплакваш, че еди-кой си можел да има всичко докрай, радости и болки безкрайни, без да му е сложен часовник, без да му се представя накрая сметка. Каквото онзи постигаше в своята класическа епоха евентуално и без нас, днес можем да предложим само ние. И ние предлагаме нещо по-добро, предлагаме действително нужното и истинското — това вече не ти е класическото, драги, това, което се постига чрез нас, е архаичното, праранното, вече отдавна забравеното. Знае ли някой днес, знаеше ли някой и в класическите времена какво е вдъхновение, какво е истинско, старо, първично въодушевление, въодушевление, незаразено от критика, от сковаваща разсъдъчност, от умъртвяващ контрол на разума, знаеше ли някой какво е свещен екстаз? Хората смятат май дявола за разложителен критик? Клевета, приятелю, чиста клевета! Да му се не види! Ако той нещо мрази, ако на света му е нещо противно, то е разложителната критика. Това, което той желае и което дарува, е триумфиращото освобождаване от нея — блестящата неусъмненост.
Аз. — Хвалете ме, уста…
Той. — Е, то се знае! Опита ли се някой повече от правдолюбие, отколкото от себелюбие да изясни някои груби недоразумения по отношение на себе си, веднага го изкарват, че се хвали. Не, твоята строга скромност тук няма да ми запуши устата, аз зная, че ти само потискаш възбудата си и всъщност ме слушаш с такова напрегнато удоволствие, с каквото девойчето слуша галантните нашепвания в църква… Вземи например внезапното хрумване, експромпта — това, което наричате така, което от стотина-двеста години наричате така — защото по-рано такава категория не съществуваше, както не съществуваше и право на музикална собственост и други подобни неща. Експромпта, значи, някакви си там три-четири такта, и толкоз. Всичко останало е дообработка, въпрос на търпение. Не е ли тъй? Е добре, но ние сме добри познавачи на литературата и забелязваме, че хрумването не е ново, че то извънредно напомня нещо вече срещано у Римски-Корсаков, да речем, или у Брамс. Какво да правим тогава? Ами много просто, ние го променяме. Но промененото хрумване — нима това е хрумване? Вземи Бетховеновите бележници! Там не е останала нито една тематична концепция, както е от бога дадена. Той я преправя и пише встрани „Meilleur“. Колко малко доверие в божественото вдъхновение, колко малко уважение към него е изразено в това далеч не възторжено „meilleur“! Едно наистина ощастливяващо, шеметно, едно несъмнено и изпълнено с вяра вдъхновение, вдъхновение, при което няма избор, няма поправки и мъдрувания, при което всичко се приема като блажен диктат, при което обзетият остава прикован на мястото си като треснат от гръм и свещен трепетно обзема от глава до пети, а от очите му бликват като порой щастливи сълзи — едно такова вдъхновение не може да дойде вече от бога, който предоставя твърде голямо поле за действие на разума, то е възможно само от дявола, от истинския властител на ентусиазма.
Между това, докато, говореше, у неканения гост започна да настъпва малко по малко напоследък известна промяна: доколкото можех да схвана, сега той изглеждаше по-друг от преди това не беше вече държанецът и проституиращият мъж, не, моля ви се! Тук седеше нещо по-добро, с бяла яка, артистична връзка на фльонга, на гърбавия нос рогови очила, зад тях проблясват влажно тъмни, малко зачервени очи — в лицето смес от строгост и мекота: носът строг, устните строги, а брадичката мека, с ямичка, ямичка и на бузата — челото бледо, заоблено, косата отдръпната доста нагоре, но отстрани гъста, черна и вълниста, — един интелигентствуващ, който пописва в булевардната преса върху изкуството и музиката, теоретик и критик, който и сам композира, доколкото му позволява умуването. Меки, слаби ръце, които съпровождат думите с изящно неловки движения и от време на време нежно поглаждат още гъсто обраслите слепоочия и тил. Такъв беше сега образът на посетителя, седнал на канапето. По-едър не беше станал, но гласът, носов, ясен, заучено благозвучен, си бе останал същият единствено той поддържаше идентичността у този променлив образ. И аз сякаш още го чувам да казва, сякаш още виждам голямата му, изкривена в ъглите уста под зле избръснатата горна устна усърдно да артикулира и да се издава напред: