Аз. — Извинете, вие едва сега заговорихте за вида на мъките, които осъдените ще трябва да търпят в ада. Но ако ми разрешите да забележа, вие ми държахте лекция фактически за ефектите на ада, не обаче и за това, какво трябва да очакват там осъдените в действителност, по същество.
Той. — Твоето любопитство е детинско и нескромно. Това изтъквам преди всичко, но аз отлично схващам, любезни, какво се крие зад него. Ти се опитваш да ме изпиташ, за да те хване страх, за да се уплашиш от ада. Защото някъде дълбоко у тебе се таи мисълта за опомняне и спасение, за тъй нареченото спасение на душата ти, за отмятане от поетото обещание и ти гледаш да се обземеш от attritio cordis, от сърдечен страх пред тамошното, за който, изглежда, си чувал, че благодарение на него човек можел да постигне така нареченото блаженство. Позволи ми да ти кажа, че това е съвършено остаряла теология. Учението за attritio се отхвърля вече от науката. Доказана е необходимостта от contritio, от истинско и дълбоко протестантско разкаяние заради греховете си, което е вече не само налаганото от църквата покаяние поради страх, а и вътрешно религиозно обръщане — но дали ти си способен на това, попитай сам себе си, твоята гордост веднага ще ти отговори. Колкото повече време минава, толкова по-малко, ще си способен и готов да се съгласиш, на contritio, тъй като екстравагантното съществувание, което ти предстои да водиш, е голямо разглезване, от него не е така лесно да се върнеш назад към спасителната посредственост. Та затова нека ти кажа за твое успокоение, че самият ад няма да ти предложи нещо съществено ново — а само това, с което ти повече или по-малко вече си свикнал, и то свикнал с гордост. Той собствено е само продължение на екстравагантния ти живот. С две думи: неговата същина или, ако щеш, типичното в него е това, че той предоставя на своите обитатели сами да избират между крайния студ и такава жега, от която може да се стопи и гранитът. И те с рев се мятат от едното състояние в другото, защото, докато са в едното от тях, противоположното все им изглежда небесна свежест и райска наслада, за да стане веднага и това състояние, и то в най-адски смисъл, непоносимо. Тези крайности сигурно ти харесват?
Аз. — Харесват ми. Но все пак бих желал да ви предупредя да не бъдете толкова сигурен по отношение на мене. Известна повърхностност на вашата теология би могла да ви подведе. Вие разчитате на това, че гордостта у мен не ще ми позволи да почувствувам необходимото за спасението ми разкаяние, но не вземате пред вид, че има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин, убеден твърдо, че неговият грях е много голям, за да може да му бъде простен. Contritio без всякаква надежда, пълното неверие за някаква възможност за милост и прошка, непоколебимото убеждение на грешника, че е преминал всяка граница, така че дори безкрайното милосърдие не е достатъчно, за да бъде простен грехът му — едва това е истинското разкаяние и аз ви обръщам внимание, че то е и най-близко до спасението, най-неотразимо за милосърдието. Ще се съгласите, че обикновеният, умерен грешник може само умерено да заинтересува милосърдието. В неговия случай актът на милосърдие няма особен размах, тук той е само вяла проява. Посредствеността изобщо не води теологичен живот. Грехотност, толкова безнадеждна, че кара грешника напълно да се отчае в спасението си — това е истинският теологичен път към спасението.
Той. — Хитрец! А откъде ще се вземе у такъв като тебе простотата, наивната несдържаност на отчаянието, които биха били предпоставката за този безнадежден път към спасението? Не ти ли е ясно, че съзнателното спекулиране с примамката, която голямата вина представлява за милосърдието, прави акта на спасението вече съвършено невъзможен?
Аз. — И все пак едва чрез това non plus ultra103 се стига до най-високото напрежение в драматично-теологичното битие, тоест до най-ужасната вина и чрез нея до крайния и неотразим призив към безкрайната милост и доброта.
Той. — Не е лошо! Наистина остроумно. Но нека ти кажа, че тъкмо, умници като тебе съставят населението на ада. Да попаднеш в него, не е толкова лесно; в него отдавна не би останало нито едно свободно местенце, ако там пускаха всеки. Но такава рядка птица, такъв теологичен тип като тебе, който спекулира и със спекулирането, защото е унаследил спекулирането още от баща си — за такъв един би било истинско чудо, ако не попадне в ада.