Той ще дойде за дълго, отговори Адриан, и работата е обмислена отдавна. Начинът на живот, който го очаква, е от негова страна вътрешно проверен, одобрен и приет. С наема, сто и двадесет марки месечно, е съгласен. Изборът на спалнята горе предоставя на нея и с радост вече си мисли за игуменската стая. След три дни той ще пристигне.
Така и стана. Адриан използува краткия си престой в града, за да се договори с един препоръчан му (предполагам от Кречмар) преписвач, първия фаготист на Цапфенщьосеровия оркестър, на име Грипенкерл, който с това си странично занимание припечелваше още по нещо, и остави част от партитурата на „Loves Labours Lost“ вече в неговите ръце. Той не беше напълно завършил в Палестрина тази творба, работеше още над инструментацията на двете последни действия, не беше още съвсем наясно и със сонатната по форма увертюра, чиято първоначална концепция се беше толкова променила от въвеждането на онази смайваща и съвършено чужда на самата опера странична тема, която играе такава одухотворена роля в реприза и заключителното алегро, а на всичко отгоре имаше и немалко работа с нанасянето на звуците по фразировката, динамиката и темпото, които на много места беше пропуснал да отбележи при композирането. Впрочем на мене ми беше напълно ясно, че съвсем неслучайно той не бе пожелал да завърши операта си едновременно със завършването и на престоя в Италия. Дори съзнателно и да беше искал такова съвпадане, поради някаква вътрешна преднамереност то не се бе осъществило. Твърде много беше той човек на semper idem108, утвърждаващ себе си независимо от обстоятелствата, за да смята за желателно със смяната на външните условия на живот да бъде напълно приключена извършваната в предишното положение работа. По-добре било заради вътрешния континуитет, казваше самият той, да донасяме и в новите условия някакъв остатък от работата, която сме извършвали още при старите, и да насочваме вниманието си към нещо вътрешно ново едва когато външната новота ни стане рутина.
С лек както винаги багаж, с чантата с партитурата и гумената вана, която и в Италия му беше замествала банята, той се качи на Щарнбергската гара в един от пътническите влакове, които спираха не само във Валдсхут, но след десет минути и в Пфайферинг, като предаде предварително на багаж два сандъка с книги и някои необходими домашни принадлежности. Наближаваше краят на октомври, времето, макар и сухо, беше вече навъсено и сурово. Листата капеха. Синът на Швайгещилови, Гереон, онзи, който беше въвел новата разпръсквачка на тор, един не особено любезен и доста мълчалив, но очевидно сигурен в работите си млад земеделец, очакваше госта пред малката гара на капрата на един висок кабриолет с корави седалки и докато носачът товареше куфарите, пошибваше леко с камшика впрегнатата двойка яки дорести коне. По пътя много думи не се размениха. „Рида“, увенчан с дървета, сивото огледало на „Рибарника“ се хвърлиха в очите на Адриан още от влака; сега погледът му почиваше отблизо на тях. Скоро се показа и манастирският барок на Швайгещиловия дом; в отворения четириъгълник на двора кабриолетът описа дъга покрай растящия на пътя му стар бряст, чиито листа в по-голямата си част бяха отрупали кръглата пейка около дънера му.