— Като чуя за слушане… — рече Адриан. — Според мене напълно достатъчно е, когато едно нещо е било вече веднъж чуто, именно когато композиторът го е съчинявал.
И след малко добави:
— Като че ли хората чуват някога това, което е било чуто от него да композираш, ще рече: да възложиш на Цапфенщьосеровия оркестър да изпълни един ангелски хор. Впрочем според мене хоровете на ангелите са извънредно спекулативни.
От своя страна аз не можех да се съглася със строгото разграничаване, което Грипенкерл прокарваше между „архаичните“ и „модерните“ елементи в произведението. Едните преминават и проникват в другите, казах аз и Адриан прие моята мисъл, но не прояви особено желание да разисква по тази завършена вече творба изглежда, че я отхвърляше зад себе си като нещо приключено и вече неинтересно. Какво да се прави с партитурата, къде да се прати, кому да се представи — това предоставяше да преценя аз. Единственото, на което държеше, бе да я прочете Вендел Кречмар. Той му я изпрати в Любек, където пелтекът още работеше, и след година, когато войната беше вече избухнала, Кречмар постави наистина там тази опера в немската обработка, в която и аз бях взел известно участие — постави я впрочем с такъв успех, че две трети от публиката напусна театъра още през време на представлението — също тъй, както преди шест години се бе случило в Мюнхен с премиерата на „Пелеас и Мелизанда“ от Дебюси. Стигна се само до две още представления и произведението не можа да прехвърли на първо време границите на този ханзейски град на река Траве. Местната критика се присъедини почти единодушно към присъдата на слушателите-лаици и се отнесе с присмех към „децимиращата музика“, с която господин Кречмар се бил заловил. Само един стар, сега без съмнение отдавна умрял вече професор по музика на име Имертал нарече в любекския „Бьорзенкурир“ тая присъда съдебна грешка, която времето щяло да поправи, и обяви със странни старофранкски изрази операта за произведение на бъдещето, наситено с дълбока музика, чийто автор бил наистина присмехулник, но същевременно и „богоодарен“ човек. Този трогателен израз, който преди това никога не бях чувал или чел, а и след това никога не съм срещал, ми направи най-необикновено впечатление и както аз няма никога да забравя и думата, и проницателния чудак, който я беше употребил, така и потомството, което той призова за свидетел в спора си със своите критично вяли и тъпи събратя по перо, ще му я зачете, мисля, един ден като заслуга.
По времето, когато дойдох във Фрайзинг, Адриан се бе заел да композира няколко песни, немски и на чужд език, на английски. Най-напред той се бе върнал към Уйлям Блейк и беше написал музика за една много странна поема от този тъй любим негов автор, „Silent, silent night“109, за онези четири строфи от по три еднакво римувани стиха, последните от които гласят тъй изненадващо:
За тези тайнствено неприлични стихове композиторът беше създал много прости хармонии, които в сравнение с музикалния език на цялата песен звучаха „по-фалшиво“, по-раздиращо, по-злокобно и от най-смелите напрежения и действително даваха възможност да се почувствува чудовищната еволюция на тризвучието. „Silent, silent night“ е композирана за пиано и пеене. А други два химна от Кийтс — осемстрофния „Ode to a nightingale“111 и по-късия „Към меланхолията“ Адриан беше снабдил със съпровод от струнен квартет, който оставяше, разбира се, далеч зад и под себе си понятието за съпровод в неговия обикновен смисъл. Защото тук беше налице наистина една извънредно изкусна форма на вариране, при която нито един тон от вокалната партия и четирите инструмента не бе нетематичен. Между гласовете съществуваше непрекъснато най-тясна връзка, така че в случая нямаше съотношение между мелодия и съпровод, а с цялата си строгост съотношение между постоянно редуващи се главни и второстепенни гласове.
Това са прекрасни неща — останали почти неми до днес по вина на езика. Но аз не можех да не се усмихвам над забележително дълбокото чувство, с което композиторът споделяше в „Nightingale“ копненията за сладостния живот на юг, събудени от песента на „immortal bird“112 в душата на поета — та нали знаех колко равнодушен беше Адриан в Италия към утехите на тази слънчева страна, която те кара да забравиш „The weariness, the fever, and the fret — Here, where men sit and hear each other groan“
110
Но една честна радост се сама помрачава заради свенливата проститутка (англ.). — Б.пр.