Мога много добре да разбера съблазънта, която е изхождала от чудната красота на тези оди — да бъдат увенчани с музика: не за да станат по-съвършени, защото те вече са съвършени, а за да се подчертае още по-ясно, за да се изтъкне още по-релефно тяхната горда, мрачна красота, за да се предаде на всеки скъпоценен миг от подробностите по-голяма трайност, отколкото му е отредено иначе само от изговарянето на думата: на такива мигове със сбита образност, като например мястото в третата строфа на „Меланхолията“, където се споменава за онзи „sovran shrine“115, в плен на забулената скръб дори в храма на екстаза — наистина за всеки невидим, освен за онзи, чийто език е достатъчно дързък, за да смаже в нежното небце гроздовото зърно на насладата — това е просто блестящо и за музиката едва ли остава нещо, което и тя да каже. Важното е тя да не му пречи, докато говори бавно заедно с него. Често съм чувал, че едно стихотворение не трябвало да бъде много хубаво, ако искаме да излезе от него хубава песен. Музиката била много по-намясто, когато имала за задача да облагороди нещо посредствено. И действително, виртуозното драматично изкуство най-ярко блести в слаби пиеси. Но отношението на Адриан към изкуството беше твърде гордо и критично, за да се съгласи той да осветлява със светлината си мрака. Той трябваше духовно да цени нещо, за да се почувствува като музикант привлечен от него затова и немското стихотворение, което го увлече творчески, беше от най-висок ранг, макар и да не притежаваше интелектуалните достойнства на Кийтсовата лирика. Вместо тази литературна изисканост тук имаше по-голяма монументалност, тук звучеше възвишеният, бурен патос на едно религиозно, близко до химн славословие, което със своите призиви, със своите описания на божеството и благостта му създаваше за музиката по-големи възможности, задоволяваше я по-непосредствено и от елинското дори благородство на ония британски творения.
И тъй одата на Клопщок „Пролетен празник“, прочутата песен за „Капката от кофата“ беше използувана от Леверкюн, за да композира с някои малки съкращения по текста й музика за баритон, орган и струнен оркестър — една поразителна творба, която при ентусиазираните одобрения на едно малцинство и сред филистерските, то се знае, озлобени протести бе изпълнявана през Първата световна война и няколко години след нея в много музикални центрове в Германия, а също и в Швейцария от смели, благосклонно настроени към новата музика диригенти и тази именно творба допринесе твърде много, за да се създаде през 20-те вече години около името на моя приятел аурата на някаква езотерична слава. Но аз искам да кажа следното. Колкото и дълбоко да бях развълнуван — макар всъщност и не изненадан — от този изблик на религиозно чувство, което правеше дваж по-силно впечатление с чистотата и благочестието си поради липсата на всякакви евтини ефекти (нямаше арфени звуци, макар че текстът ги просто изискваше нямаше тимпан за предаване на гърма господен) колкото и да ме затрогваха известни постигнати съвсем не с втръснала се звукова живопис красоти и величави откровения в хвалебствената песен, като например потискащото бавно приближаване на буреносния облак, двукратния вик „Йехова“ на гърма, когато „гората, сразена, дими“ (силен момент) или тъй новото, изпълнено със светлина сливане на високия регистър на органа със звуците на щрайха накрая, когато божеството се проявява не вече в бурята, а в тихия шепот на вятъра, когато там някъде долу „се свежда мирна дъга“ — аз все пак не разбирах тогава истинския душевен смисъл на тази творба, не разбирах нейната тайна неволя и цел, нейния страх, търсещ чрез славословието пощада. Та знаех ли аз за документа, известен сега и на читателите, бях ли видял бележките за състоялия се в каменната зала „диалог“? Само условно, само по силата на чувствуваната още от детските ни години от мен смътна тревога за неговата душа можех да се нарека аз според израза в „Ode on Melancholy“ — „а partner in your sorrows mysteries“116 спрямо приятеля си, а съвсем не защото ми беше известно как стоят работите. Едва по-късно започнах да схващам композирането на „Пролетния празник“ като умилостивително, изкупително жертвоприношение пред бога, каквото бе то и в действителност: като творба на attritio cordis, създадена, както се догаждах изтръпнал, под заплахите на онзи настояващ на своята реална видимост посетител.
114
О сбогом! Не може тъй фантазията да измамва както се слави, лъжлив елф. О сбогом, сбогом! Протяжната ти песен стихна изчезна музиката: „Дали съм буден, или още спя?“ (англ.). — Б.пр.