Съзнавам, че съвсем не следваше да помествам тук всичките тия дреболии и нищожни подробности. Такива неща нямат място в една книга, в очите на читателя те изглеждат навярно доста глупави и той може би ще ги схване като досадно издребняване от моя страна. Все пак нека поне ми се зачете, че аз потискам у себе си още стотици други от този род, които също са се сплели във впечатленията ми от онова време, впечатления на един състрадателен човеколюбец, а те, поради нещастието, около което се бяха акумулирали, са останали незаличими в паметта ми. Години наред аз наблюдавах назряването на една катастрофа, която върху фона на световните събития остана наистина почти незабелязана, и все пак за своите открития, за своите всестранни безпокойства не съм казвал никому ни дума. Единствено с Адриан поговорих веднъж тогава в Пфайферинг за това още в самото начало — при все че не обичах особено и дори винаги се стеснявах малко да се заговорвам с него, откъснатия като монах от всякакви любовни истории, за светски случки от този род. И все пак аз го сторих, разказах му между другото, че Инес Роде, макар и да се кани да се сгодява с Инститорис, е безнадеждно и смъртно влюбена в Руди Швертфегер. Седяхме в игуменската стая и играехме шах.
— Виж ти какви новини! — рече той. — Ти искаш май да сбъркам хода си и да загубя този топ.
Той се усмихна, поклати глава и добави:
— Горката!
После, при по-нататъшното обмисляне на хода, с пауза между изреченията:
— Във всеки случай за него това съвсем не е шега работа… Ще трябва да си опича ума, ако иска да се отърве читав.
XXX
Първите знойни августовски дни на 1914 година ме свариха в прекачвания от един претъпкан влак в друг, в чакане по гъмжащите от навалица гари и перони, затрупани с изоставен багаж — в припряно пътуване от Фрайзинг към нашия тюрингски Наумбург, където трябваше незабавно да се явя като младши вахмистър от запаса в моя полк.
Войната беше избухнала. Злощастието, което от толкова време виснеше над Европа, най-сетне се разрази. То се развилня из нашите градове привидно като дисциплинирано осъществяване на нещо вече предвидено и подготвено, забушува в умовете и сърцата на хората като страх, въодушевление, патос сред бедствието, като разчувствуваност пред съдбата, като прилив на сили и жертвоготовност. Възможно е, и аз напълно вярвам, че другаде, във вражеските и дори в съюзните нам страни, това „късо съединение“ на съдбата се е почувствувало по-скоро като катастрофа и „grand malheur“, както често чувахме през време на похода от френските жени, за които войната беше дошла наистина в самите им стаи и кухни: „Ah, monsieur, la guerre, quel grand malheur!“119 Но у нас, в Германия, това не можеше да се отрече, войната се възприемаше преди всичко като подем, като ентусиазирано осъзнаване на историческия момент, като радостно надигане и отхвърляне на всекидневието, като освобождаване от световния застой, станал нетърпим вече, като въодушевление пред бъдещето и призив към чувството на дълг, на мъжество, с една дума, като тържество на героизма. От всичко това бузите на моите фрайзингски зрелостници горяха, очите пламтяха. При тях младежката страст за подвизи и приключения забавно се преплиташе с мисълта за предимствата на една набързо претупана матура. Те обсаждаха наборните комисии, а аз бях доволен, че нямаше да играя пред тях ролята на останал си в къщи тиловак.
Изобщо не мога да отрека, че и аз напълно споделях високите чувства, които току-що се опитах да охарактеризирам, макар че елементът на опиянение в тях беше чужд на природата ми и ме леко тревожеше. Моята съвест — употребявам тук тази дума в свръхличен смисъл — не беше напълно чиста. В такава военна „мобилизация“, колкото и тя да ни се представя за желязна необходимост и общо задължение, винаги има нещо като започване на нереден отпуск, като зарязване на действителните задължения, като бягство от училището, като отдаване на разюзданите нагони — в нея има прекалено много от всичко това, за да може един улегнал човек като мене да се чувствува напълно добре при това положение, а към тези съпротивления на личния темперамент се прибавят и моралните колебания, дали всъщност нацията се е държала чак толкова добре досега, та подобно сляпо увлечение от нея самата да е в края на краищата допустимо. Но тук излиза на преден план моментът на саможертвата, на готовността да се умре, а той срещу много неща помага и има, така да се каже, последната дума, на която не може вече да се възрази нищо. Щом войната се възприема повече или по-малко ясно като общо бедствие, при което всеки човек, както и всеки народ е готов да се бори и да изкупи с кръвта си слабостите и греховете на епохата, включително и своите собствени, щом тя се представя на чувството ни като жертвоприношение, чрез което се отърсваме от всичко остаряло у нас, за да постигнем с общи усилия нов, по-издигнат живот — всекидневният морал е превъзмогнат, той млъква пред извънредните обстоятелства. Не трябва също да се забравя, че тогава ние отивахме на война сравнително с чисто сърце, без да бяхме вършили преди това у дома си такива неща, че една кървава световна катастрофа да изглежда като неизбежно логическо следствие от нашето поведение в собствената ни страна. Преди пет години ние за жалост не можехме вече да почнем войната с това самочувствие, но преди тридесет можехме. Правото и законността, „Habeas corpus“, свободата и човешкото достойнство се зачитаха задоволително в страната. Наистина, за образования човек бяха мъчителни войнствените замашки на онзи напълно невоенен по природа и създаден от всичко най-малко за война танцувач и комедиант на кайзерския трон — мъчително беше и неговото отношение към културата, отношение на един назадничав глупак. Но неговото влияние върху нея се изчерпваше в празни закани. Културата си оставаше свободна, тя стоеше на значителна висота и тъй като беше отдавна свикнала да няма никакво отношение към държавната власт, сред младите нейни носители започна да се оформява възглед, че тъкмо една голяма народна война, каквато тогава избухна, ще бъде може би средство за пробив, за стигане до такава жизнена форма, при която държавата и културата ще се окажат обединени. Тук обаче се проявяваше, както винаги впрочем у нас, една своеобразна необективност, един съвършено наивен егоизъм, който не искаше да знае, който смяташе дори за напълно естествено, че заради немското развитие (а ние сме винаги в процес на развитие) ще трябва да пролива заедно с нас кръвта си и цял един развит вече свят, настроен съвършено отрицателно към динамиката на катастрофите. За този егоизъм светът ни се сърди, и то с доста голямо основание, защото, морално погледнато, средството на един народ за постигане на по-висока форма в обществения му живот — ако при това без кръвопролитие не може да се мине — трябва да бъде не войната с други страни, а гражданската война. Но гражданската война е съвършено противна на природата ни, докато за нас няма значение, напротив, намираме го за великолепно, че нашето национално обединение — при това частично, компромисно обединение — ни е струвало три тежки външни войни. Велика сила ние вече бяхме, и то доста дълго: това състояние беше за нас нещо обикновено, но въпреки очакванията то не ни ощастливи. Чувството, че то не ни беше направило по-привлекателни, че по-скоро беше влошило, отколкото подобрило нашите отношения със света, бе залегнало, признавано или не, дълбоко в душите ни. Налагаше се, както изглеждаше, нов пробив: пробив, за да станем доминираща сила в света — нещо, което чрез морална работа у дома не можехме, разбира се, да постигнем. Оставаше следователно войната и ако не можеше иначе, дори война против всички, за да убедим, за да привлечем всички, това беше решила „съдбата“ (колко „немска“ е тази дума, как предхристиянски звучи тя, какъв трагичен музикално-драматичен мотив!) и затова ние потеглихме на война с въодушевление (съвършено самички в това си въодушевление) — напълно убедени, че съдбовният час за Германия е ударил, че историята е простряла над нас десницата си, че след Испания, Франция, Англия идваше най-после нашият ред да наложим своя печат на света и да го поведем подир себе си, че двадесетият век принадлеж