Аз бих могъл да продължавам така и да спомена още не малко случаи на отбягване, протекция, основателно освобождаване сред кръга на лицата, посещаващи Шлагинхауфенови и дамите Шойрл при Ботаническата градина — кръг, в който не липсваше и принципно неразположение спрямо тази война, както и спрямо предишната — било поради спомени за Рейнския съюз и франкофилство, било поради католическа антипатия към прусаците или по други причини. Жанета Шойрл беше дълбоко нещастна и само дето не плачеше. Бруталното избухване на антагонизма между Франция и Германия, между двете нации, към които тя принадлежеше и които, според нейното мнение, трябваше да се допълват, а не да се бият помежду си, я докарваше до отчаяние. „Jen ai assez jusqua la fin des mes jours!“120 — хълцаше тя разгневена. Въпреки че аз се вълнувах от по-други чувства, не можех като културен човек да й откажа съчувствието си.
За да се сбогувам с Адриан, чиято лична незасегнатост от всички тези събития беше за мен най-естественото нещо в света, заминах за Пфайферинг, където синът на стопаните, Гереон, трябваше незабавно да се отправи с няколко коня за своя мобилизационен пункт. Там заварих Рюдигер Шилдкнап, който беше засега още свободен и прекарваше края на седмицата при нашия приятел. Той бе служил във флота и по-късно беше взет, ала след няколко месеца пак уволнен. Но нима не стана същото и с мене? Ще кажа веднага, че аз останах на фронта непълна година — само до боевете през 1915 година в Аргоните, след което бях върнат у дома си с железен кръст, заслужен единствено с това, че бях понесъл множество несгоди и хванал накрая тифус.
Засега по това толкова. Отношението на Рюдигер към войната се определяше от неговото възхищение от Англия, както Жанетиното от френската й кръв. Обявяването на война от Британия го бе поразило като гръм и настроило крайно песимистично. Според него не бивало по никой начин да предизвикваме това с противодоговорното ни нахлуване в Белгия. Франция и Русия — както и да е, с тях бихме могли в края на краищата да си премерим силите. Но с Англия! Ние сме постъпвали ужасно лекомислено. И склонен към мрачен реализъм, той не виждаше във войната нищо друго, освен кал, смрад, ужасни ампутации, полова разпуснатост, въшлясване и ожесточено се подиграваше на идеологическия фейлетонизъм, който възвеличаваше това безобразие като някаква велика епоха. Адриан не му възразяваше и аз, въпреки че бях развълнуван от по-дълбоки чувства, не можех да не призная, че в думите му имаше известна доза истина.
Тримата вечеряхме в голямата стая със статуята на Нике. Като гледах Клементина Швайгещил, която току влизаше и излизаше, за да ни обслужва любезно, сетих се да запитам Адриан как се чувствува сестра му Урсула в Лангензалца. Нейният брак беше излязъл много щастлив, тя се беше напълно възстановила от гръдната слабост, от лекото затъмнение на белодробните върхове, което си беше навлякла след три непосредствено една подир друга бременности — в 1911, 1912 и 1913 година. Тогава бяха дошли на света Шнайдевайновите потомци Роза, Ецехиел и Раймунд. До появата на очарователния Непомук щяха да минат от нея вечер, когато седяхме тримата заедно, още девет години.
По време на вечерята и в игуменската стая отпосле ние надълго разисквахме върху политиката и морала, върху митичното проявление на националните характери, наблюдавано в такива исторически моменти — за това проявление аз заговорих доста развълнувано, за да не оставя да надделее грубо емпиричното схващане за войната, което според Шилдкнап беше единствено вярното. Заговорих за характерната роля на Германия, за нашето прегрешение спрямо Белгия, което толкова напомняше насилието на Фридрих Велики над формално неутралната Саксония, за канския писък, нададен от света по този повод, и за речта на нашия канцлер-философ с разумното му признаване на вината, с народното и почти непреводимо „Нуждата не признава закони“, с чистосърдечното му пренебрежение към едно старо писмено задължение пред лицето на новите изисквания на живота. Но Рюдигер ни накара да се разсмеем, защото, като се съгласяваше с моето доста емоционално представяне на събитията, той се залови да осмива нашия дългокрак мислител, драпиращ с морални сентенции един отдавна разработен стратегически план, изкарваше ужасно смешни цялата тая прочувствена „бруталност“, това достопочтено разкаяние, тази простодушна готовност за престъпление — по-смешни и от несдържания добродетелен вой на един свят, комуто този бездушен план беше отдавна известен и тъй като виждах, че на нашия домакин беше най-приятно да се посмее, че той беше благодарен за създадената възможност за смях, аз с готовност участвувах във веселостта, отбелязвайки си наум, че трагедията и комедията са направени от едно и също тесто и че достатъчно е само да променим осветлението, за да превърнем трагедията в комедия и обратно.