— Колко се радвам — извиках аз, — че си прочел тъкмо това! Ето една прекрасна мисъл и ти си много прав, като я включваш в идеята за пробива. Но не казвай: „Тук става дума само за естетика“, не казвай: „Само!“ Съвършено неправилно е да се вижда в естетизма само една тясна, обособена област от хуманизма. Естетиката е нещо много повече от това, със своето привличащо или отблъскващо въздействие тя всъщност е всичко, тъй както и думата „грация“ има у този поет най-широко значение. Естетическо освобождаване или липса на свобода — тази е съдбата, която решава нашето щастие или нещастие, нашия дружен живот на земята или ужасната ни, макар и горда самота, и не е нужно да бъде човек философ, за да разбере, че грозното е и омразно. Жаждата за пробив, за изтръгване от обвързаността ни, от сковаността ни в грозното — разправяй ми колкото щеш, че повтарям празните приказки от онова време, но аз чувствувам, винаги съм го чувствувал и ще го поддържам въпреки всички груби факти, че тази жажда е в пълния смисъл на думата немска, дълбоко немска, че тя е просто дефиницията на немската същност, на едно душевно състояние, застрашено от объркаността, от пагубната самота, от провинциалната бездейност, от невротичната заплетеност, от скрития сатанизъм…
Спрях. Той ме изгледа и на мене ми се стори, че лицето му бе останало без капчица кръв. Погледът, който ми отправи, беше онзи поглед, познатият, който ме караше да се чувствувам нещастен, независимо от това дали се отнасяше до мене или до някой друг: ням, прибулен, студено отчужден до обидност, последван от усмивката със затворени устни и подигравателно потрепващи ноздри и от извръщането встрани. Той се отстрани от масата, но не отиде при Шилдкнап, а към прозоречната ниша, за да оправи закачената на облицованата стена икона. Рюдигер продължи да приказва: при моето умонастроение аз съм можел да бъда поздравен, че веднага съм заминавал за фронта, и то на кон. Човек трябвало да се отправя за фронта само на кон, иначе по-добре да не тръгва. И той потупа въображаемия кон по шията. Ние се изсмяхме и нашето сбогуване, когато трябваше вече да тръгвам за гарата, беше леко и весело. Добре, че не беше сантиментално, защото нямаше да е много уместно. Но Адриановия поглед аз отнесох със себе си във войната — и навярно той беше, а не петнистият тиф, който ме върна толкова скоро у дома при него.
XXXI
„Вие ще отидете вместо мене“ — беше казал Адриан. А ние не отидохме! Нужно ли е да признавам, че скрито в себе си и независимо от каквото и да е историческо гледище аз изпитвах от това дълбок, интимно личен срам? Седмици наред бяхме изпращали в родината лаконични, афектирано лапидарни победни известия, обличащи нашето ликуване в хладна самоувереност. Лиеж беше отдавна паднал, битката за Лотарингия бяхме спечелили, съгласно с отдавна подготвения великолепен план минахме с пет армии през Маас, превзехме Брюксел и Намюр, удържахме победи при Шарльороа и Лонгви, спечелихме втора поредица от сражения при Седан, Ретел, Сен-Кантеи и завзехме Реймс. Увлечени в нашето настъпление, ние, както бяхме мечтали, летяхме напред, понесени от благоволението на бога на войната и от милостта на съдбата като с крила. Да понасяме твърдо неизбежните гледки на кръвопролития и опустошения — бе вменено в дълг на нашето мъжество, бе главното изискване, предявено към нашия героизъм. С поразителна лекота и яснота аз и сега възстановявам пред себе си образа на една слаба френска жена, застанала на възвишението, което нашата батарея заобикаляше и в чието подножие димяха останките на бомбардираното от нас село. „Аз съм последната“ — извика ни тя с трагичен жест, невъзможен за една немкиня. „Je suis la derniere!“ И с вдигнати юмруци тя ни прокле и три пъти извика: „Mechants! Mechants! Mechants!“121
Ние се мъчехме да не я гледаме, трябваше да победим, такъв беше тежкият занаят на победителя. Че и аз на моя дорест кон се чувствувах крайно злочест поради мъчителната кашлица и болките във всичките стави, спечелени от нощуванията под влажния брезент на палатката, ме донякъде утешаваше.