Те и двете идваха винаги с пълни ръце, носеха през гладните години на и тъй добре осигурения с основно продоволствие мой приятел всевъзможни продукти, добити на черната борса: захар, чай, кафе, шоколад, бисквити, конфитюри и тютюн за свиване на цигари, така че той можеше да споделя една част от всичко това с мене, Шилдкнап и Руди Швертфегер, който не преставаше да му засвидетелствува доверчивата си привързаност, и ние често благославяхме помежду си тези услужливи жени. Колкото до тютюна и цигарите, Адриан се отказваше от тях само в краен случай, тоест само в дните, когато мигрената го връхлиташе като тежка морска болест и той оставаше на легло в затъмнената си стая, което се случваше два-три пъти в месеца, иначе не можеше да мине без това стимулиращо занимание, към което се беше пристрастил сравнително късно, едва в Лайпциг — не можеше да мине без него особено по време на работа, при която според думите му не би издържал толкова дълго, ако не били прекъсванията, за да си свие цигара и да запуши. По времето, когато се върнах към гражданския живот, той беше много погълнат от работата си и бързаше да я привърши — не толкова, смятам, заради тогавашната си тема — сцените на „Gesta“ — или не единствено за това, колкото от желание да приключи с нея, за да бъде готов да отговори на зараждащите се нови изисквания на своя гений. На хоризонта, в това аз съм сигурен, още тогава се бе появил, навярно още с избухването на войната, която за прозрение като неговото означаваше вече рязка, дълбока граница и начало на нов, размирен, коренно разрушителен, изпълнен с бурен авантюризъм и страдания исторически период — на хоризонта на творческия му живот, казвам, вече се бе появил нов образ — „Apocalipsis cum figuris“122 — едно произведение, което щеше да изведе този живот до шеметни висоти, а дотогава — поне така ми изглежда процесът на мене — гениалните куклени гротески служеха само за да попълнят необходимото за изчакване време.
С тая стара книга, която се смята за източник на повечето романтични митове през Средновековието, с този преведен от латински сборник на най-стари християнски приказки и легенди, Адриан се бе запознал благодарение на Шилдкнап — с готовност признавам на любимеца с очи като неговите тая заслуга. Доста вечери четоха те заедно в тая книга, това четиво даваше преди всичко храна на Адриановия усет за комизъм, на неговата жажда за смях, за смях до сълзи, която аз, човек доста сух по природа, никога не умеех да задоволя както трябва, още повече, че в това отношение бях възпрепятствуван и от някакво чувство на неуместност, което моята плаха душа винаги изпитваше при тези взривове на веселие у тъй тревожно и напрегнато обичаното от мене същество. Рюдигер, с очи същи като неговите, съвсем не споделяше това мое безпокойство, което аз не проявявах впрочем навън, така че то не ми пречеше при подобни настроения на бурна веселост да вземам и аз добросъвестно участие в тях. У силезиеца, обаче, явно личеше голямото му задоволство, сякаш беше изпълнил някаква мисия, някаква поставена му задача, когато успяваше да разсмее до сълзи Адриан, а посредством тая книга със смешни истории и анекдоти това безспорно му се удаваше по особено благодарен и резултатен начин.