А той едва ли можеше да следи добре разговора, който продължи и в игуменската стая подир този домашен концерт. Говорехме за обединяването на това, което е отишло вече напред, с популярното, за премахването на пропастта между голямото изкуство и общодостъпното, между високото и ниското — нещо, което в известен смисъл беше вече постигнато веднъж от романтизма в литературата и музиката, за да настъпи след това още по-дълбок разрив и отчужденост между доброто и лекото, между дълбокото и забавното, между напредничавото и лесноразбираемото. Трябваше ли да се смята за сантименталност, че тъкмо музиката — а музиката представляваше в случая всичко останало — започна да желае все по-съзнателно да излезе от това свое почетно уединение, да търси простото общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от музикално непросветения тъй, както той бе разбирал „Вълчата клисура“, „Брачния венец“123, Вагнер? Във всеки случай средство за постигане на тази цел беше не сантименталността, а много по-скоро иронията, присмехът, които освежават въздуха и се опълчват срещу романтизма, срещу патоса и пророческите претенции, срещу меломанията и литературността в защита на обективността и елементарността, с други думи, на новото откриване на самата музика като организираност на времето. Нелека задача! Защото тъй лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската музикална култура, така че всеки да схване тяхната новота и те самите така да се овладеят, че свободно да се използуват като строителен материал, а слушателят да почувствува традицията, но една традиция, далеч от всякакво епигонство да се направи така, че техниката, при всичката си усложненост, да остане напълно незабелязана да изчезнат, да се претворят всички трикове на контрапункта, на инструментацията, като им се придаде простота, нямаща нищо общо с простоватостта, да им се придаде ясна интелектуална естественост — такава ни изглеждаше задачата, такъв — стремежът в изкуството.
Говореше предимно Адриан, ние се обаждахме само понякога. Възбуден от работите, които ни беше изсвирил, той говореше с пламнали страни и светнал поглед, малко трескаво, впрочем, без прекомерна словоохотливост, а по-скоро подхвърляйки думите, но с такава възбуда, че, струва ми се, никога, нито по отношение на мене, нито в присъствието на Рюдигер, не го бях виждал толкова извън себе си и красноречив. Шилдкнап изрази своето недоверие в деромантизирането на музиката. Той смяташе, че тя е свързана твърде съществено и дълбоко с романтизма, за да може без тежък, естествен ущърб за себе си да се отрече от него. В отговор Адриан рече:
— Готов съм да се съглася с вас, ако под романтизъм разбирате топлотата на чувството, от която днес, заради известна техническа одухотвореност, музиката се отрича. Това действително е самоотричане. Но онова, което ние наричахме прочистване на сложното, за да се постигне простота, е по същество не нещо друго, а отново постигната виталност и сила на чувството. Ако би било възможно, ако на някого би се удало… как би го ти казал? — обърна се той към мене и сам си отговори: — Пробив би казал ти. Ако на някого, значи, би се удал пробив от духовния студ в един дръзновен свят на ново чувство, той би могъл да се нарече спасител на изкуството. Спасение — продължи той, като сви нервно рамене, — ето една романтична дума и една дума на хармонизаторите, лозунг на хармоничната музика, влюбена в каденците. Не е ли смешно, че музиката сама смяташе известно време себе си като средство за спасение, докато тъкмо тя, както всяко изкуство, има нужда да бъде спасена, и то от блестящата си изолираност, която е последица от еманципирането на културата, от възвисяването на културата до заместителка на религията музиката има нужда да бъде спасена от своето усамотяване с един образован елит, наречен „публика“, каквато скоро вече няма да има, каквато вече и няма, така че скоро изкуството ще остане напълно само, само до отмиране, освен ако то не намери път към „народа“ или с други, неромантични думи казано: път към човека.