По това време му бяха предписани компреси с лед и студени обливания на главата сутрин и тези процедури се оказаха по-ефикасни от предишните лечебни мерки, макар и те да бяха само палиатив, чието облекчително действие не позволяваше още да се говори за някакво излекуване: тежкото състояние не беше преодоляно, пристъпите периодично се повтаряха; болният заявяваше, че бил все пак готов да се примири с тях, ако постоянно не го измъчвала непрестанната болка и натиск в главата, в очите и някаква трудна за описване обща скованост от глава до пети. Тази скованост затрудняваше, изглежда, и говора му, така че страдалецът — не зная, съзнаваше ли той това, или не — понякога провличаше думите и поради трудното движение на устните дори изяждаше някои срички. Повече съм наклонен да вярвам, че на това той не обръщаше внимание, защото то не го възпираше да говори от друга страна, аз оставах понякога и с впечатлението, че той просто се възползуваше от тази си спънка и беше доволен от нея, за да може да изказва недотам ясно, дори едва разбираемо някои неща, за които такъв именно говор като в просъница му се виждаше може би най-подходящ. И той ми говореше за малката русалка от Андерсеновата приказка — приказка, която извънредно обичаше, от която се възхищаваше — особено от действително чудесното описание на ужасното царство на морската вещица отвъд завличащите водовъртежи, сред гората от полипи, където копнеещото дете се бе решило да проникне, за да получи вместо рибешката си опашка човешки крака и посредством любовта на черноокия принц — тя самата имала очи „тъй сини, като най-дълбокото море“ — да добие може би като хората и безсмъртна душа. Той се забавляваше да сравнява режещите болки, които нямата красавица била готова да изпитва при всяка крачка на новите си бели крака, с това, което той непрекъснато трябваше да понася, наричаше я своя посестрима в горестта и подхвърляше наистина на дружеска, хумористично реалистична критика нейното поведение, нейното упорство, нейното сантиментално увлечение по двуногия човешки свят.
— Цялата работа започва с култа й към мраморната статуя, попаднала на морското дъно — каза веднъж той, — с момчето, сигурно от Торвалдсен126, към което тя започва да храни доста непозволени симпатии. Бабата е трябвало да забрани на малката тая игра, вместо да й позволява да сади и розова плачеща върба в синия пясък. Много снизходителни са били към нея от самото начало и после, много естествено, не можеш вече да укротиш копнежите й по истерично надценявания горен свят и „безсмъртна душа“. Безсмъртна душа, за какво й е тя? Съвсем несмислено желание! Много по-успокоително е да знаеш, че след смъртта ще се превърнеш в морска пяна, както си е наредено от природата за тая малка. Една свястна русалка би съблазнила този празноглав принц, който не е способен да я оцени и пред очите й се жени за друга, би го примамила на мраморните стъпала на двореца му, би го завлякла във водата и нежно удавила, вместо да оставя съдбата си да зависи от глупостта му, както тя прави. С вродената й рибешка опашка той щеше да я обича навярно много по-горещо, отколкото с болезнените й човешки крака…
И с деловитост, разбира се, шеговита, но със смръщени вежди, при това и неясно, едва движейки непослушните устни, той ми говореше за естетичните предимства на русалския облик пред човешкия, който приличал на вила, за пленителната линия на това водно същество, преминаваща от женските бедра в люспеста, гладка, силна и гъвкава рибя опашка, създадена за бързи и точни движения. Той не виждаше в това никаква чудовищност, присъща иначе на митологичните комбинации на човешкото с животинското и като че ли отричаше в дадения случай изобщо уместността на понятието митологична фикция в морската нимфа, твърдеше той, имало пълна и съвършено убедителна органическа реалност, красота и необходимост, което впрочем се виждало и от жалкото, декласирано състояние на малката русалка, след като си откупила крака, за което никой не й бил благодарен — тя била без съмнение късче природа, за него природата ни е останала длъжна, ако изобщо ни е останала длъжна, което той всъщност не вярвал и нещо повече, по това той повече знаел и тъй нататък.