И сега сякаш го чувам как ми говори или по-скоро мърмори с някаква мрачна шеговитост, приемана и от мен шеговито, с известна тревога наистина в душата, както обикновено, но и с мълчаливо възхищение от това негово настроение, което той съумяваше да отвоюва от явно потискащото го бреме. Поради това именно настроение аз одобрих отказа, с който той посрещна направените по дълг около това време предложения от доктор Кюрбис: лекарят препоръчваше, по-право предоставяше на болния да реши дали да се консултира и с по-голям медицински авторитет. Адриан обаче отклони тая препоръка и не искаше и да чуе за нов лекар. Преди всичко имал пълно доверие в доктор Кюрбис, заяви той, а освен това бил убеден, че ще се справи сам със собствени сили и с помощта на природата със своите болки. Същото чувство имах и аз. Виждах повече полза от една промяна на обстановката, от отиване на курорт, което докторът също тъй препоръчваше, но както можеше да се очаква, пациентът и на това не се съгласи. Твърде много държеше той на решително избраната си и станала му вече обичайна рамка на живота, твърде държеше на къщата и стопанството, на камбанарията, езерото и хълма, на своя старинен кабинет, на кадифеното си кресло, за да допусне дори и мисълта да замени всичко това, макар и за четири седмици с посредствения живот „на бани“ — с табълдот, разходки и курортна музика. Като претекст за отказа си той сочеше преди всичко госпожа Швайгещил, която щял да обиди, ако предпочете някакво чуждо, стереотипно обслужване пред нейното — още повече, че тук, под нейните изпълнени с разбиране, с житейска опитност и спокойствие грижи, се чувствувал най-добре от всякъде. И наистина питаше се, къде би могъл той да има това, на което се радваше сега при нея, която според новите лекарски предписания му носеше на всеки четири часа храна: сутрин в осем часа яйце, какао, препечен хляб, в дванадесет малък бифтек или котлет, в четири супа, месо, малко зеленчук, в осем студено печено и чай. Този режим се бе оказал благотворен. Той предотвратяваше покачването на температурата, предизвикано от по-тежка храна.
Накедай и Кунигунда Розенщил се явяваха редовно в Пфайферинг. Донасяха цветя, конфитюр, ментови бонбони и други неща, които можеха да се намерят при тогавашната оскъдица. При Адриан ги пускаха невинаги, дори твърде рядко, но това не смущаваше нито едната, нито другата. Кунигунда се обезщетяваше поне, когато не беше приемана, с някое добре съчинено писмо на най-чист и достоен немски език. Накедай беше лишена наистина от тази утеха.
Аз се радвах, когато Рюдигер Шилдкнап, подобноокият, навестяваше нашия приятел. Присъствието му действуваше така успокоително, така разведряващо върху Адриан — де да бе идвал по-често! Но болестта на Адриан беше тъкмо един от онези сериозни случаи, които парализираха обикновено услужливостта на Рюдигер — знаем вече, че щом се почувствуваше желан настоятелно, той ставаше опърничав и скъперник със себе си. Извинения, сиреч възможности да придава рационален характер на тази си своеобразна черта, не му липсваха: впрегнат в неблагодарната си литературна работа, в тая преводаческа мъка, той наистина трудно можеше да намери свободно време, а освен това и собственото му здраве страдаше от лошата храна; по онова време често се оплакваше от възпаление на червата, така че, когато идваше в Пфайферинг — защото от време на време все пак дохождаше, — той носеше фланелен пояс, а понякога и влажен компрес с мушама отгоре — източник на горчив комизъм и англосаксонски jokes127 за него, а не по-малко и на забава за Адриан, който в ничие присъствие не успяваше така непринудено да се издигне с шеги и смях над телесните си страдания, както в присъствието на Рюдигер.
Също и сенаторката Роде идваше, разбира се, от време на време само, от претъпканото си с бюргерски мобили убежище отсреща, за да се осведомява за здравето на Адриан от госпожа Швайгещил, ако сама не можеше да го види. Когато той я приемаше или пък се срещаха някъде навън, тя му разказваше за дъщерите си, като стискаше при смях устните си, за да прикрие някои празноти в предните си зъби, защото и тук, както в косата над челото, имаше някои неблагополучия, които я караха да избягва хората. Клариса, съобщаваше тя, много обичала своята артистична професия и съвсем не искала да помрачава радостта си от нея заради някаква си там студенина на публиката или придирчивостта на критиката и безочливата жестокост на този или онзи режисьор, който, за да й развали настроението, й подвиквал иззад кулисите „по-живо, по-живо!“, когато се канела да изиграе с наслада някоя солова сцена. Нейният дебютен ангажимент в Целе изтекъл, а следният не я издигнал повече: сега играела младежки любовни роли в далечния Елбинг в Източна Прусия, но имало изгледи да бъде ангажирана и на запад, в Пфорцхайм, откъдето се откривал в края на краищата път към сцените на Карлсруе или Щутгарт. При тази кариера важното било да не останеш в дълбоката провинция, а овреме да се утвърдиш в някой голям областен театър или на някоя частна столична сцена, добила известно значение. Клариса се надявала да си пробие път. Но от писмата й, поне от тези до сестра й, излизало, че нейните успехи имали повече личен, тоест еротичен, отколкото артистичен характер. Безбройни били задирянията, на които била изложена, и една част от енергията й отивала да ги отхвърля с подигравателна хладина. Не направо на майка си, но на Инес тя била писала, че някакъв богат търговец, впрочем добре запазен още старик, искал да я направи своя любовница и й обещавал разкошна издръжка със собствено жилище, кола и тоалети — с което би могла да накара безсрамния режисьор с неговото „по-живо, по-живо!“ да млъкне, а критиката да промени настроението си. Но тя била твърде горда, за да урежда живота си на такава основа. Тя държала преди всичко на своята личност, а не на личното си благополучие — ангросистът бакалин получил отказ и Клариса се отправила за нова борба към Елбинг.