Но аз исках да кажа нещо друго. Исках да посоча странния звуков обмен — твърде чест между вокалните и инструменталните партии на „Апокалипсиса“. Хорът и оркестърът не се противопоставят ясно един на друг като човешкото срещу вещественото те са претопени един в друг: хорът е инструментализиран, оркестърът локализиран до такава степен, че границата между човека и предметите изглежда фактически заличена, което допринася без съмнение твърде много за художественото единство на произведението, макар че в това — за мене поне — има нещо потискащо, опасно и недобро. Ето някои примери: гласът на вавилонската блудница, жената върху звяра, с която земните царе блудствували, се оказва най-неочаквано извънредно грациозно колоратурно сопрано, чиито виртуозни рулади, чуващи се напълно като звуци на флейта, се сливат понякога със звуците на оркестъра. От друга страна, приглушаваният по разни начини тромпет встъпва гротескно в ролята на vox humana129, същото прави и саксофонът, който участвува на много места в раздробения оркестър при предаването на сатанинските песнопения и безобразни хороводи на синовете на ада. Способността на Адриан за насмешливо подражание, кореняща се дълбоко в трагичната му натура, е твърде продуктивна тук в пародирането на различните музикални стилове, в които блудкавата разюзданост на ада се впуска. Доведени до карикатурност елементи от френския импресионизъм, буржоазна салонна музика. Чайковски, мюзикхол, синкопи и ритмични салти на джаза — всичко това се върти и блести многоцветно като някаква въртележка върху основното звучене на главния оркестър, който с голяма сериозност, мрачност, тежест и крайна строгост поддържа духовния ранг на произведението.
Но да продължа! Имам толкова още да казвам въз връзка е едва-що откритото завещание на моя приятел и все пак мисля, че ще е най-добре, ако се спра в своите бележки върху упрека, обяснимостта на който допускам, но по-скоро си бих отхапал езика, отколкото да го призная за справедлив: на упрека във варварство. Той е предизвикан от характерното за това произведение сливане на най-старото с най-новото, което съвсем не е произволно, а лежи в природата на нещата: то се дължи, бих казал, на „изкривеността“130 на света, която в най-късното прави да се повтаря най-ранното. Така например старата музика не е познавала ритъма такъв, какъвто го разбира по-късно. Пеенето е било размерено според законите на словото, то не е протичало в някакъв разчленен на тактове и периоди откъс от времето, а се е подчинявало по-скоро на духа на свободната декламация. А как стоят работите с ритъма в нашата съвременна музика? Не е ли и той приближен вече до речевата интонация, не е ли унищожен от крайната подвижност в промените? Още при Бетховен има места, които с ритмичната си свобода са предвестници на бъдещето. У Леверкюн има всичко, за да се изостави делението на тактове. Но той не го изоставя, не го изоставя с иронична консервативност. Но недържащ сметка за симетрията, нагоден само към интонацията на словото, ритъмът му фактически се променя от такт на такт. Бях споменал за впечатления. Някои от тях, наглед незабележимо за разума, продължават да въздействуват в душата и да упражняват върху подсъзнанието своето определящо влияние. Така и фигурата, властно наивната музикална дейност на онзи презморски чудак, за когото друг един чудак, Адриановият учител, ни беше разказвал в младежките ни години и който при завръщането ни в къщи бе така пренебрежително одобрен от моя приятел — така и историята за Йохан Конрад Байсел беше едно такова впечатление. Защо да крия? Отдавна и неведнъж мисълта ми се е спирала на строгия наставник и основоположник на певческото изкуство в презморската Ефрата. Цял един свят дели неговата простодушно смела педагогика от издигнатото до най-високите степени на ерудицията, техниката, духовността произведение на Леверкюн. И все пак за мене, посветения приятел, в музиката на тази творба призрачно витае духът на откривателя на „господарите“ и „слугите“ сред тоновете, духът на създателя на музикално-химническата декламация.
130
Авторът намеква за структурата на света от гледището на Айнщайновата теория за относителността. — Б.пр.