— Тук май нищо не може вече да се стори, мила госпожо сенаторке — поклатила глава с пръст на бузата госпожа Швайгещил при вида на полулегналата Клариса. Същата, уви, твърде несъмнена картина трябваше да видя и аз късно вечерта още същия ден, когато, известен по телефона от стопанката, пристигнах бързо от Фрайзинг и като стар приятел на семейството, прегърнал развълнувано и съчувствено разплаканата майка, стоях с нея, с Елза Швайгещил и присъединилия се към нас Адриан край тялото. Тъмносини петна по красивите ръце и лицето на Клариса свидетелствуваха за бърза смърт от задушаване, за внезапна парализа на центъра на дишането, причинена от доза цианкалий, достатъчна да умори цяла рота войници. На масата лежеше празен, с отвинтено дъно фолиантът с изписаното с гръцки букви име на Хипократ и череп отгоре. До него — набързо надраскана с молив бележка до годеника й със следното съдържание:
„Je taime. Une fois je tai trompe, mais je taime.“134
Младият човек дойде за погребението, за подготовката на което трябваше да се погрижа аз. Той беше безутешен или по-скоро „desole“135, което, неоснователно, разбира се, звучи не чак толкова сериозно и дори малко фразьорски. Но аз съвсем не искам да се съмнявам в искреността на болката, с която той извика:
— О, monsieur, аз я обичах достатъчно много, за да й простя! Всичко щеше да се оправи. Et maintenant — comme са!136
Да, comme ca! Наистина всичко можеше да се оправи, ако той не беше такова мекушаво мамино синче и Клариса имаше в неговото лице опора, на която да може да се облегне.
През тази нощ, докато сенаторката седеше потънала в дълбока скръб до бездиханните останки на своето дете, ние, Адриан, госпожа Швайгещил и аз, съчинихме некролога от името на близките на Клариса, на който трябваше да се придаде щадеща недвусмисленост. Спряхме се на една формулировка, според която покойницата се бе преселила във вечността след тежко, неизлечимо сърдечно страдание. Това прочете и мюнхенският декан137, при когото се явих по настойчивото желание на сенаторката, за да ходатайствувам за църковно погребение. Но аз постъпих твърде недипломатично, като още от самото начало наивно и доверчиво му признах, че Клариса бе предпочела смъртта пред един живот в безчестие, нещо, за което духовникът, един як божи служител от чист лутеровски тип, не искаше и да знае. Признавам, трябваше да мине известно време, докато разбера, че църквата, от една страна, не искаше наистина да се види пренебрегната, но пък, от друга, не беше и готова да благослови така явно заявеното, макар и тъй честно самоубийство — с една дума, че здравенякът не искаше нищо друго, освен да го излъжа. И аз, колкото и да беше смешно, веднага обърнах колата, започнах да твърдя, че случаят е неизяснен, изказах предположение, че това е може би злополука, случайно сбъркване на шишетата, и накарах по този начин дебелоглавеца, който все пак бе поласкан от значението, отдавано от нас на участието на неговата свещена фирма, да се съгласи да извърши погребението.
То се състоя в мюнхенските „Горски гробища“ в присъствието на целия приятелски кръг на семейството Роде. Тук бяха и Руди Швертфегер, и Цинк, и Шпенглер, и дори Шилдкнап. Скръбта беше искрена, защото всички обичаха клетата, насмешлива, горда Клариса. В дълбок траур, с изопнато встрани вратле и нежно достойнство, Инес Инститорис приемаше съболезнованията вместо майка си, която не присъствуваше на погребението. Без да искам, виждах в трагичния край на сестра й лошо предзнаменование и за нейната собствена участ. Впрочем от разговора си с нея добих впечатлението, че тя по-скоро завиждаше на Клариса, отколкото да я съжаляваше. Финансовото положение на мъжа й все повече се разклащаше от желаното и нарочно предизвикано от известни среди обезценяване на парите. Защитната стена от лукс, този щит срещу живота, заплашваше да рухне пред очите на изпълнената със страх жена и беше вече въпрос дали ще могат да поддържат и занапред разкошното жилище срещу Английския парк. Колкото до Руди Швертфегер, той оказа наистина последната почит на своята добра приятелка Клариса, но веднага побърза да напусне гробищата, след като изказа на опечалената й сестра съболезнованията си, върху формалната краткост на които обърнах вниманието на Адриан.