Сигурно за да посмекчи малко първоначалната си доста претенциозна характеристика на очакващия ни гост, госпожа Елза веднага след това го нарече „чалнат бухал“. „Шер мадам“ й бил рекъл той и веднага след това „petite maman“138, а Клементина щипнал по бузката. Засега, докато светският човек бил още тук, тя заключила щерката в стаята й, но да отпрати него, не се решила, зер с автомобил от Мюнхен пристигнал човекът. Той ги чакал в голямата всекидневна.
С озадачено лице Адриан погледна и ми подаде картичката, която прочетох и също озадачен му върнах. На нея бяха дадени всички необходими сведения за нейния притежател. „Saul Fitelberg. Arrangements musicaux. Representant de nombreux artistes prominents.“139 Бях доволен, че се случих тук, за да закрилям от дързости Адриан. С неудоволствие си го представих сам, предаден в ръцете на този „репрезентант“. Ние тръгнахме към залата с Нике.
Фителберг стоеше вече при вратата и макар че Адриан пропусна първо мене напред, цялото внимание на посетителя се насочи веднага към него: след един бегъл поглед през роговите очила към мене той дори изви тлъстото си туловище встрани, за да зърне зад мене този, който го беше вкарал в разноски за това двучасово пътуване с автомобил. То се знае, не е кой знае какво изкуство да се отличи един носещ печата на гениалността човек от обикновения гимназиален преподавател, но способността на този човек така бързо да се ориентира, сигурността, с която той, въпреки че влязох пръв, веднага отгатна малкото ми значение и се обърна към този, към когото трябваше, правеше наистина впечатление.
— Cher maitre — забърбори той, разцъфнал в усмивка, с доста твърд акцент, но необикновено свободно, — com me je suis heureux, comme je suis emu de vous trouver! Meane pour un homme gate, endurci, comme moi, cest toujours une experience touchante de rencontrer un grand homme. Enehante, monsieur le professeur140 — добави между другото той, тъй като Адриан ме представи, и ми подаде небрежно ръка, за да се обърне веднага пак към правилния адрес. — Vous maudirez lintrus, cher monsieur Leverkuhn141 — извика той, като поставяше ударението на името върху третата сричка, сякаш то се пишеше Le Vercune. — Mais pour moi, etant une fois a Munich, cetait tout a fait impossible de manquer.142 А, аз говоря и немски — прекъсна се той със същия приятен за ухото твърд изговор. — Не много добре, не образцово, но достатъчно, за да бъда разбран. Du reste, je suis convaincu143, че вие владеете отлично френски. Вашите композиции върху стихове от Верлен са най-доброто доказателство за това. Mais apres tout144 ние сме на немска земя, и то тъй немска, тъй родна, тъй характерна! Аз съм очарован от идиличната обстановка, maitre, която вие така мъдро сте си избрали… Mais, oui, certainement, да седнем, merci, mille fois merci!145
Той беше около четиридесетгодишен пълен човек, без корем, но дебел, целият мек, с пухкави бели ръце гладко избръснато кръгло лице, двойна гуша, силно очертани дъгообразни вежди и весели, изпълнени със средиземноморски блясък бадемовидни очи зад роговите очила. Въпреки че косата му (беше пооредяла, зъбите му бяха здрави, много бели и понеже той постоянно се смееше, те непрестанно биеха на очи. Носеше елегантен летен фланелен костюм на синкави ивички, ушит в талия, и обувки от бяло платно с жълта кожа. Характеристиката, която му бе дала майка Швайгещил, весело се потвърждаваше от нехайната безгрижност на обноските му, от тая отрадна лекота, присъща както на бързия му, малко нещо неясен, твърде висок, преминаващ понякога в дискант говор, така и на цялото му държане, особености, които не подхождаха твърде на тлъстата му фигура, макар, от друга страна, да се съчетаваха хармонично с нея. Наричам отрадна тази преминала в плътта и кръвта му лекота, защото тя действително внушаваше на хората странно утешителното чувство, че съвсем не е нужно животът да се взема чак толкова сериозно. Тя сякаш искаше винаги да рече: „Е, та какво? Защо пък не? Няма значение! Я да не си разваляме настроението!“ И човек, без да ще, гледаше да следва този прост възглед.
Че той, не беше глупав, ще стане ясно от изказванията му, които веднага ще приведа, защото и днес още ги помня. Ще сторя най-добре, ако предоставя думата само на него, защото това, което Адриан или аз понякога вметвахме или отговаряхме, едва ли играеше някаква роля. Ние седнахме в единия край на грамадната маса, главния предмет в наредбата на тая селска зала: Адриан и аз — един до друг, гостът — насреща. Желанията и намеренията му не останаха дълго скрити, без много заобикалки той пристъпи към това, което го интересуваше.
139
Саул Фителберг. Музикални антрепризи. Представител на много именити артисти (фр.). — Б.пр.
140
Драги маестро… колко съм щастлив, колко съм възбуден от срещата ми с вас! Даже за такъв обръгнал, закоравял човек като мене срещата с един велик човек е винаги вълнуващо събитие. Приятно ми е, господин професоре (фр.). — Б.пр.