Вие дори не подозирате, maitre, колко немска е вашата repugnance209, тя се състои, ако ми позволите да говоря en psychologue210, от високомерие и чувство за малоценност, от презрение и боязън, тя е, бих казал, ressentiment211 на сериозността спрямо салонния дух. Но аз пък съм евреин, както знаете — Фителберг е съвсем очебийно еврейско име. На мене в кръвта ми е Старият завет, а това е не по-малко сериозно нещо от немската същност — то не предразполага особено към сферата на valce brillante212. Наистина у немците съществува предразсъдък, че отвъд границата царял само valse brillante, а сериозност имало само в Германия. А ето че и евреинът е по начало скептик по отношение на света и склонен повече към немския дух, с риск, естествено, да получи ритници за тази си склонност. По своята същност немското е преди всичко народно, а кой ще повярва в привързаността на един евреин към народа? Не само че няма да му повярват, ами и здраво ще го напляскат, ако прояви нахалството да се навира. Ние, евреите, можем всичко да очакваме от немския характер, qui est essentiellement antisemitique213 — достатъчно основание, за да държим за останалия свят, на който устройваме всевъзможни развлечения и сензации, без това още да значи, че ни вее вятърът или че сме глупаци. Ние отлично разбираме разликата между „Фауст“ на Гуно и „Фауст“ на Гьоте, дори и да говорим френски, дори и тогава…
Господа, аз съм се разприказвал само от резигнация, ами че нашите делови разговори са приключени, аз все едно, че съм си отишъл, вече съм хванал дръжката на вратата, ние сме отдавна на крака и всичко това го приказвам само още pour prendre conge214. „Фауст“ на Гуно, господа, кой ще намръщи нос при това упоменаване? Аз не, и вие не, както забелязвам със задоволство. Истинска перла — une marguerite, пълна с възхитителни музикални хрумвания! Laisse-moi, laisse-moi contempler215 — очарователно! И Масне е очарователен, lui aussi216. Но особено мил трябва да е бил като педагог, като професор в консерваторията, за това има не малко анекдоти. Учениците му по композиция трябвало от самото начало сами вече да пишат музика, дори и когато техническото им умение не стигало за написване и на една безпогрешна фраза. Човечно, нали? Немско то не е, но е човечно. Един младеж дошъл веднъж при него с току-що композирана песен — току-що композирана и свидетелствуваща за известна дарба.
„Tiens!217 — рекъл Масне. — Това наистина не е лошо. Слушай, момко, ти сигурно си имаш някоя мила малка приятелка. Изсвири й го, то сигурно ще й хареса, а останалото вече само ще се нареди.“ Не е много ясно какво е имал той пред вид под „останалото“ — навярно всичко, което се е отнасяло до любовта и изкуството. Имате ли ученици, maitre? На тях няма да им е толкова леко. Но вие нямате. Брукнер е имал няколко. Сам той отрано се борел с музиката и с нейните свети трудности като Яков с ангела и същото изисквал от своите студенти. Години наред те трябвало да се упражняват в свещения занаят, в основните елементи на хармонията и строгия стил, преди да им се разреши да изпеят някоя песен към някаква мила малка приятелка тази музикална педагогика нямала никакво отношение. Човекът може да е бил с детски наивна душа, но музиката все пак си е оставала за него тайнствено откровение на висши познания, истинско богослужение, а дейността му като музикален педагог — дейност първосвещеническа.
Comme cest respectable! Pas precisement humain, mais extremement respectable!218 Можем ли ние, евреите, един народ на пророци и първосвещеници, дори и тия сред нас, които се превземаме из парижките салони, да не се чувствуваме привлечени от немския дух и да не се настройваме от него иронично по отношение на света на изкуството за малката приятелка? Да говорим за народностно чувство, би било нахалство, провокиращо погром. Ние сме космополити, но сме настроени пронемски, много повече пронемски от всеки друг на света, макар дори и затова, че не можем да не виждаме колко са родствени помежду си ролите на немския и еврейския народ. Une analogic frappante!