Господа, сега дръжката е вече действително в ръката ми, аз съм вече навън. Една последна дума: немците би трябвало да оставят на евреите пронемските настроения. Със своя национализъм, своето високомерие, своята мания за несравнимост, с упоритото си нежелание да се причислят и да застанат редом с другите, с отказа си да бъдат изведени сред света и да се включат обществено в него — немците ще си навлекат само злощастия, истински еврейски злощастия, je vous le jure221. Те биха сторили по-добре, ако оставят евреина да бъде mediateur222 между тях и обществото, да бъде импресарио на немската същност, той е просто призван за това, не би трябвало да го пъдите, той е космополит, но настроен пронемски… Mais sest en vain. Et cest tres d’Ommage! Но защо ли още приказвам? Та аз отдавна не съм вече тук. Cher maitre, jetais enchante. Jai manque ma mission, но аз съм във възторг. Mes respects monsieur le professeur. Vous mavez assiste trop peu, mais je ne vous en veux pas. Mille choses a madame Schwei-gestill! Adieu, adieu.223
XXXVIII
Моите читатели вече знаят, че Адриан беше изпълнил упорито лелеяното години наред и открито изказваното желание на Руди Швертфегер и беше написал специално за него концерт за цигулка и оркестър, посветил бе лично на него блестящата, в цигулково отношение извънредно благодарна творба и дори го беше придружил за първото й изпълнение до Виена. На съответното място аз ще се спра на факта, че няколко месеца по-късно, тоест към края на 1924 година, той присъствува на повторното изнасяне на творбата в Берн и Цюрих. Преди това обаче бих желал пак да се върна по един твърде сериозен повод върху може би малко нескромната, може би за мен неподобаваща характеристика, която дадох по-горе на тази композиция, а именно, че поради известна, както казах, любезна, виртуозно-концертантска концесия в музикалната й линия тя излиза малко от рамката на останалото Леверкюново неумолимо радикално и безкомпромисно музикално творчество. Убеден съм дълбоко, че бъдещите поколения ще се съгласят с тая моя „присъда“ — господи, колко мразя тая дума! — още повече, че това, което правя тук, не е нещо друго, освен даване на някои психологически обяснения за едно явление, за което иначе ще липсва ключът.
Има нещо странно в тази пиеса. Написана в три части, тя няма знаци за тоналност, но, ако мога така да се изразя, в нея са вградени три тоналности: си-бемол-мажор, до-мажор и ре-мажор, от което, както вижда музикантът, ре-мажор е един вид доминанта от втора степен, си-бемол-мажор образува субдоминантата, докато до-мажор държи точно средата. Творбата се движи така майсторски между тези тоналности, че дълго време нито една от тях не изпъква ясно, а всяка една се загатва от пропорциите между тоновете. Дълги откъси от произведението са подчинени едновременно и на трите тоналности, докато най-сетне по един наистина тържествен, наелектризирващ публиката начин зазвучава до-мажор. В първата част, озаглавена анданте аморозо, изпълнена със стигаща постоянно до границата на подигравката сладостна нежност, има един лайт-акорд, който за моето ухо има нещо френско: до, сол, ми, си-бемол, ре, фа-диез, ла — едно съзвучие, което с високото фа на цигулката над него съдържа, както се вижда, тоничното тризвучие на онези три основни тоналности. В този акорд е, така да се каже, душата на творбата, в него е и душата на главната тема на тази част, която се подема отново в третата част от пъстра поредица вариации. Това е в своя си род едно великолепно мелодично постижение, една шумяща, възнасяща се шеметно нагоре опияняваща кантилена, в която решително има и някаква показна пищност и блясък, а заедно с това и меланхолия, нелишена от известна приятност — в духа на нейния изпълнител. Характерното и възхитителното в тази инвенция е неочакваното и нежно акцентуирано преминаване на стигналата до известна височина мелодична линия към една октава по-горе, откъдето, водена с много вкус, може би с премного вкус, се устремява надолу и отшумява. Това е една от онези просто физически въздействуващи, увличащи и глава, и рамене, граничещи с „божественото“ манифестации на красотата, на които никое друго изкуство, освен музиката не е способно. А тутти-апотеозът на тъкмо тая тема в последната част на вариациите донася изблика на откритото до-мажор, който се предхожда от едно драматично усилващо се парландо — ясна реминисценция за речитатива на първата цигулка от последната част на Бетховеновия квартет в ла-минор, с тази само разлика, че там след великолепната фраза следва нещо друго, а не тази мелодична празничност, в която пародията на въодушевеността е вече съвсем сериозна и затова се чувствува като някаква засрамваща страст.
223
Но вече е безполезно. И много жалко! Драги маестро, за мен беше истинско удоволствие. Аз не сполучих в своята мисия… Моите почитания, господин професоре. Вие не ме подпомогнахте твърде, но аз не ви се сърдя. Много поздрави на мадам Швайгещил. Сбогом, сбогом… (фр.). — Б.пр.