Този разговор се поведе след механично-музикалната програма, с която домакинът ни угости след кафето, когато запушихме при чашка ликьор. По онова време грамофонните плочи бяха започнали значително да се усъвършенствуват и Булингер ни изсвири от дискотеката на своя скъп апарат няколко възхитителни изпълнения: най-напред, доколкото си спомням, великолепния валс от „Фауст“ на Гуно, за който Баптист Шпенглер забеляза, че за народен танц върху ливадата мелодията му звучала много елегантно и салонно. Мнозина се съгласиха, че този стил подхожда много повече за очарователната бална музика на Берлиоз, „Фантастична симфония“, и пожелаха да чуят тази плоча. Булингер я нямаше. Тогава с непогрешимите си устни Швертфегер изсвири мелодията чисто и отлично с тембъра на цигулка и после се смя на аплодисментите, като си оправяше по навик с рамене дрехата и разтегляше в гримаса единия ъгъл на устните си. За да могат да направят сравнение с френските, слушателите поискаха да чуят виенски валсове в духа на Ланер и Рюхан Щраус-син и нашият домакин с готовност ни поднасяше такива плочи от колекцията си, докато една дама — спомням си, това беше госпожа Радбрух, жената на издателя — не изказа опасението си, че всички тези лекомислени неща може би отегчават присъствуващия между нас голям композитор. Всички намериха нейната загриженост за основателна. Адриан, който не бе разбрал добре въпроса, учудено запита за какво става дума. Когато думите на госпожа Радбрух му бяха повторени, той протестира енергично. За бога, това не било вярно, било недоразумение. Никой не изпитвал по-голямо удоволствие от него от тези майсторски в своя си род произведения.
Вие подценявате моето музикално възпитание — каза той. — На съвсем млада възраст аз имах един учител (и той погледна с хубавата си, тънка и дълбока усмивка към мене), един препълнен, преливащ от цялото музикално богатство в света ентусиаст, който бе до такава степен влюбен във всеки, във всеки без изключение организиран шум, че беше невъзможно да се науча край него на някакво високомерие, на някакво незачитане спрямо каквато и да било музикална творба. Той беше човек, който много добре знаеше какво значи висша и строга музика. Но за него музиката, беше музика, стига да беше действително музика, и противно на изказването на Гьоте, че „изкуството се занимава с трудното и доброто“, той твърдеше, че лекото е също трудно, когато е добро, а добро то също тъй може да бъде, както и трудното. От това у мене е останало нещо, аз имам това от него. Във всеки случай винаги съм бил съгласен с него, че човек трябва да бъде много добре запознат с Трудното и Доброто, за да може по този начин да приеме и Лекото.
В стаята настъпи мълчание. Всъщност той беше казал, че единствено той е в правото си да се наслаждава на изсвирените леки неща. Опитаха се да не го разберат в този смисъл, но все пак останаха с подозрението, че тъкмо така го бе мислил. Шилдкнап и аз се спогледахме, доктор Краних рече „хм. Жанета каза тихо: «Magnifiqlie!»224 Лео Цинк възкликна глупаво поразен, но всъщност ехидно: «Господи Исусе Христе!» «Чисто по Леверкюновски!» — извика Швертфегер, целият зачервен от многобройните Vieilles Cures225, но не само от тях. Знаех, че в себе си той се чувствуваше засегнат.
— Нямате ли случайно във вашата дискотека — продължи Адриан — арията в ре-бемол-мажор на Далила от «Самсон» на Сен-Санс? — Въпросът беше отправен към Булингер“, който с голямо задоволство извика в отговор: