— Аз? Да нямам тази ария? Драги мой, за какво ме смятате! Ето я! И то съвсем не „случайно“, мога да ви уверя!
— А, добре — рече Адриан. — Дойде ми на ума, защото Кречмар, моят учител — органист и голям любител на фугите, знаете, — имаше чудна страст, просто истинска слабост към тази ария, което, не му пречеше и да се смее над нея. Но това не намаляваше възхищението му, защото то се отнасяше може би само до образцовото в нея. Силенциум!
Иглата бе наместена. Булингер затвори тежкия капак. През решетката прозвуча един горд мецосопран, който не искаше много да знае за доброто произношение. Разбра се само „Mon coeur souvre a ta voix“226 и след това почти нищо друго, но изпълнението, придружено за жалост от един малко скимтящ оркестър, беше великолепно по своята топлота, нежност и смътни вопли за щастие, великолепна беше и мелодията, която и в двете еднакво построени строфи на арията започва едва в средата своя пълен възход към красота, за да го завърши вълшебно, особено втория път, когато цигулката, сега вече пълнозвучно, подема с наслада разкошната певческа линия и повтаря нейната заключителна фигура в меланхолно нежния завършек.
Всички бяха покъртени. Една дама си бършеше с бродираната си кърпичка окото. „Идиотски прекрасно!“ — каза Булингер, служейки си с едно отдавна употребявано между естетите любимо и устойчиво словосъчетание, придаващо на екзалтираната преценка „прекрасно“ трезвата грубоватост на познавача. Можеше да се каже, че в случая то беше точно и по смисъл напълно уместно. Сигурно това беше причината и за да се развесели Адриан.
— Видяхте ли! — извика той. — Сега вече разбирате, че един сериозен човек може да обожава и тая музика. Наистина това не е духовна красота, а подчертано чувствена. Но в края на краищата не бива нито да се срамуваме, нито да се боим от чувственото.
— Може би все пак! — възрази доктор Краних, директорът на Нумизматичния музей. Както винаги той говореше извънредно отчетливо, твърдо, ясно артикулирано и разбрано, макар при това дъхът му астматично да свиреше. — В изкуството може би все пак! В тази област човек би трябвало действително да се бои и срамува от изключително чувственото, защото то е низко според определението на поета: „Низко е всичко, което не говори на духа и не буди друг интерес, освен чувствен.“
— Благородни слова — рече Адриан. — Добре ще направим, ако почакаме да отзвучат тези думи, преди да им се възрази каквото и да било.
— А какво бихте възразили? — поиска да узнае ученият.
Адриан сви рамене и помръдна устни, сякаш искаше да рече: „Какво мога да сторя против фактите?“ След това каза:
— Идеализмът изпуска из предвид, че духът реагира не само на духовното, но може да бъде издъно потресен и от животинската мрачност на сетивната красота. Духът и пред фриволността неведнъж се е прекланял. В края на краищата Филина не е нищо друго, освен една разпътна женичка и все пак Вилхелм Майстер, който не се отличава много от своя автор, й засвидетелствува едно уважение, с което открито се отрича наличието на някаква низост в чувствената невинност.
— Снизходителността и търпимостта по отношение на двусмисленото — отвърна нумизматикът — никога не са били изтъквани като най-образцовите черти в характера на нашия олимпиец. Впрочем за културата съществува опасност, ако духът затваря едното си око пред вулгарно чувственото или дори му намига с него.
— Ние очевидно мислим различно за тази опасност.
— Да не мислите, че съм малодушен?
— За бога, не! Един рицар на страха и упрека не е малодушник, а именно рицар. Всичко, за което аз бих желал да счупя едно копие, е… за известна по-голяма широта по въпросите на морала в изкуството. В другите изкуства, както ми се струва, хората си позволяват тази широта с по-голяма готовност, там те не са толкова придирчиви и дребнави, колкото при музиката. За нея това може да е много голяма чест, но то опасно стеснява нейния жизнен простор. Какво ще остане от цялата музикална шумотевица, ако приложим най-строг духовно-морален мащаб? Само няколко чисти спектри от Бах. Може би няма да остане изобщо нищо доловимо за слуха.
Прислужникът влезе с уиски, бира и газирана вода на огромен поднос.
— Та кой иска да разваля играта! — рече Краних, за което Булингер с високо „браво!“ го потупа по рамото. За мене, а сигурно и за още някои от гостите тази размяна на мнения беше един внезапно възникнал дуел между строгата посредственост и дълбокия скръбен опит в сферата на духа. Тази салонна сцена обаче аз включих тук не само защото тъй силно чувствувам нейната вътрешна връзка с концерта за цигулка, над който Адриан работеше по това време, но и защото още тогава в съзнанието ми се натрапи и връзката й с личността на младия човек, по чието упорито настояване той беше написан и за когото този концерт означаваше нещо повече от успех само в едно отношение.