Ехо все искаше да види онези места в нотите, където кучето правело „бау, бау“, а петелът „кукуригу“. А Адриан му разказваше, освен това, за лошата вещица Сикоракс и нейния малък слуга, когото тя приклещила в цепнатината на един бор, защото той бил много нежен дух и не можел да се подчини на нейните долни нареждания. В това притеснено състояние той прекарал дванадесет мъчителни години, докато най-после не дошъл добрият вълшебник да го освободи. Непомук искаше да знае на колко години е бил мъничкият дух, когато го прищипнали в цепнатината, и на колко след дванадесетте години, когато го освободили, но вуйчо му каза, че малкият дух нямал възраст и останал както преди, така и след пленничеството си все същото прелестно дете на зефирите. Този отговор, изглежда, напълно задоволи Ехо.
И други приказки му разказваше обитателят на игуменската стая, доколкото можеше да си ги спомни: за гнома Румпелщилцхен, за Фалада и Рапунцел, за пеещата подскачаща чучулига и докато ги слушаше, малкият искаше да седи, разбира се, на коленете на вуйчо си, облегнал главичката си на него, като обвиваше понякога с ръчичка врата му. „И това чудо се свърши“ — казваше Ехо, когато приказката завършваше, но много пъти той заспиваше преди това, сгушил главицата си на гърдите на разказвача. А той продължаваше още дълго да седи неподвижен, опрял леко брадата си в косата на заспалото дете, докато не дойдеше някоя от жените да прибере малкия.
Както казах вече, Адриан избягваше с дни момченцето, било защото беше зает, било поради мигрената, която го принуждаваше да търси тишина и дори тъмнината, или пък поради каквато и да било друга причина. Но и в дните, когато не го беше виждал, той често влизаше вечер тихо и едва забелязано при детето, когато го слагаха да спи, за да присъствува на вечерната му молитва, която Ехо, легнал на гръб, произнасяше със събрани пред гърдите ръчички заедно с госпожа Швайгещил или с дъщеря й, или и с двете едновременно. Това бяха странни, молитви, които той, обърнал небесносините си очички към тавана, изричаше крайно изразително. Изглежда, че разполагаше с доста голям избор от тях, защото почти никога не повтаряше една и съща молитва две вечери подред. Една от тях гласеше:
А друга:
Или една много особена, несъмнено повлияна от учението за предопределението:
А понякога:
И най-сетне: