Выбрать главу
229 с тъй прелестната втора — с „Where the bee sucks, there suck I“230 в едно цяло — за сопран, челеста, сурдинирана цигулка, обой, заглушен тромпет и флажолетните тонове на арфата — и наистина, всеки, който чуе тези „призрачно нежни“ тонове, всеки, който макар само със слуха на духа си, при четене, ги възприеме, може да запита като Фердинанд от пиесата: „Къде е музиката? Във въздуха? На земята?“ Защото този, който я беше сътворил, бе вплел в нежната си като паяжина шептяща музикална тъкан не само детски прелестната, непостижима лекота на Ариел — „Of my dainty Ariel“231, — но и пелия свят на елфите от хълмовете, ручеите и горичките, на тия мънички кукленски майсторчета, които според описанието на Просперо се забавляват на лунната светлина, като пръскат в кръг фуража на овцете, та те не искат да го ядат, и развъждат посред нощ гъби.

Ехо все искаше да види онези места в нотите, където кучето правело „бау, бау“, а петелът „кукуригу“. А Адриан му разказваше, освен това, за лошата вещица Сикоракс и нейния малък слуга, когото тя приклещила в цепнатината на един бор, защото той бил много нежен дух и не можел да се подчини на нейните долни нареждания. В това притеснено състояние той прекарал дванадесет мъчителни години, докато най-после не дошъл добрият вълшебник да го освободи. Непомук искаше да знае на колко години е бил мъничкият дух, когато го прищипнали в цепнатината, и на колко след дванадесетте години, когато го освободили, но вуйчо му каза, че малкият дух нямал възраст и останал както преди, така и след пленничеството си все същото прелестно дете на зефирите. Този отговор, изглежда, напълно задоволи Ехо.

И други приказки му разказваше обитателят на игуменската стая, доколкото можеше да си ги спомни: за гнома Румпелщилцхен, за Фалада и Рапунцел, за пеещата подскачаща чучулига и докато ги слушаше, малкият искаше да седи, разбира се, на коленете на вуйчо си, облегнал главичката си на него, като обвиваше понякога с ръчичка врата му. „И това чудо се свърши“ — казваше Ехо, когато приказката завършваше, но много пъти той заспиваше преди това, сгушил главицата си на гърдите на разказвача. А той продължаваше още дълго да седи неподвижен, опрял леко брадата си в косата на заспалото дете, докато не дойдеше някоя от жените да прибере малкия.

Както казах вече, Адриан избягваше с дни момченцето, било защото беше зает, било поради мигрената, която го принуждаваше да търси тишина и дори тъмнината, или пък поради каквато и да било друга причина. Но и в дните, когато не го беше виждал, той често влизаше вечер тихо и едва забелязано при детето, когато го слагаха да спи, за да присъствува на вечерната му молитва, която Ехо, легнал на гръб, произнасяше със събрани пред гърдите ръчички заедно с госпожа Швайгещил или с дъщеря й, или и с двете едновременно. Това бяха странни, молитви, които той, обърнал небесносините си очички към тавана, изричаше крайно изразително. Изглежда, че разполагаше с доста голям избор от тях, защото почти никога не повтаряше една и съща молитва две вечери подред. Една от тях гласеше:

„Който живее по божи повели, бог е в него и той е в бога. В ръцете на бога предавам се смело. Мир да добия от него ще мога. Амин.“

А друга:

„Човек и да съгреши, бог все пак ще му прости. Моят грях не е голям, прошка да-ще ми бог сам. Амин.“

Или една много особена, несъмнено повлияна от учението за предопределението:

„Грехът нека не ми пречи добро пак да върша вече. То от мене не отпада, дори да ме чака ада. Дано аз и всички с мене сигурно да сме спасени! Амин.“

А понякога:

„Слънцето и дявола огрява, но пред зло доброто устоява. О, дано остана все тъй в чистота, докато платя дълга си на смъртта. Амин.“

И най-сетне:

вернуться

229

Ела на тези жълти пясъци (англ.). — Б.пр.

вернуться

230

Къде смуче пчелата, там смуча и аз (англ.). — Б.пр.

вернуться

231

На моя изящен Ариел (англ.). — Б.пр.