Вечерта Швайгещилови, Адриан, родителите на детето, Кунигунда и аз се събрахме на мълчалива вечеря в залата с Нике, като някоя от жените често ставаше, за да хвърли поглед на болното. Още в неделя преди обед, колкото и да ми беше тежко, аз трябваше да напусна Пфайферинг. Имах да поправям за понеделник цял куп контролни упражнения по латински. Сбогувах се с Адриан с няколко благи пожелания и начинът, по който той ме изпрати, беше по-утешителен от този при вчерашното посрещане. С нещо като усмивка той каза на английски:
— Then to the elements. Be free, and fare thou well!232
И се обърна бързо.
Непомук Шнайдевайн, Ехо, детето, последната любов на Адриан, почина само дванадесет часа по-късно. Родителите отнесоха малкия ковчег в родината си.
XLVI
Има вече близо месец, откакто не съм се докосвал до тези бележки. Да пиша по-нататък, бях възпрепятствуван преди всичко от душевното изнемощяване, предизвикано от спомените, които предадох накрая, но същевременно и от непрестанно сполитащите ни в своя логичен развой, впрочем предвиждани и в известен смисъл дори жадувани, ала все пак поради страхотността си ужасяващи събития, които нашият нещастен народ, съсипан от скърби и страхове, неспособен вече да разбере нещо, понася с тъп фатализъм. С тях и моята душа, изнурена от по-стара горест, от по-стар ужас, беше безпомощна да се справи.
От края на март — сега сме 25 април на съдбоносната 1945 година — нашата съпротива на запад е на път напълно да рухне. Вестниците, значително по-свободни вече, отбелязват истината, а за слуховете, подхранвани от радиосъобщенията на врага и от разказите на бежанците, няма цензура и те разнасят подробности за бързо разрастващата се катастрофа из още необхванатите, неосвободени от нея области на страната те стигат и до моята килия. Няма спиране вече — всичко се предава или разбягва. Нашите разгромени, разсипани градове падат като зрели круши. Дармщад, Вюрцбург, Франкфурт са завзети, Манхайм и Касел, Мюнстер дори, Лайпциг са в ръцете на противника. Един прекрасен ден осъмнахме с англичани в Бремен и американци в Горна Франкония. Предаде се и Нюрнберг, градът на имперските тържества, които пълнеха с въодушевление сърцата на неразумните. Сред големците на режима, тънещи досега в могъщество, богатство и неправди, се шири епидемия от самоубийства.
Руското командуване, освободило войски за форсирането на Одер след превземането на Кьонигсберг и Виена, хвърли милионна армия срещу лежащата в развалини, опразнена от всички учреждения столица, довърши с тежката си артилерия разрушенията от въздушните нападения и сега напира с частите си към центъра на града. Ужасният човек, който спаси миналата година едва мъждукащия си, догарящ вече живот от покушението на отчаялите се патриоти, решили да спасят последното — бъдещето на страната — заповяда на войниците си да удавят в море от кръв настъплението към Берлин и да разстрелват всеки офицер, който заговори за предаване. Заповедта е многократно привеждана в изпълнение. Същевременно етерът е пълен със странни, не по-малко налудничави радиопредавания на немски език: едни предлагат на населението и дори на агентите на гестапото, като на най-оклеветените, да се предадат на милостта на победителя, други пък съобщават за някакво освободително движение, наречено „Верволф“233 — съюз на фанатизирани момчета, които извършвали нощни нападения от горите и със смелите си покушения срещу нашествениците, неведнъж извоювали заслуги пред родината. О, жалък фарс! По този начин все още се призовава към живот, и не без вътрешен отзвук, грубата легенда, яростното предание, залегнало в душата на народа ни.
Между това един задокеански генерал заповядва на населението във Ваймар да дефилира пред крематориите на тамошния концентрационен лагер и обявява — дали толкова несправедливо? — всичките тия граждани, които са смятали, че са се занимавали честно с работите си, като са се старали да не забелязват нищо, макар вятърът да е донасял до тях зловонието на изгоряло човешко месо — и ги обявява, казвам, за съучастници в разкритите ужаси сега той им налага да си отворят очите. Нека всички видят — и аз гледам с тях, и аз духом съм носен от тъпо умълчалите се или изтръпнали редици. Тежката врата на обграденото с дебели зидове инквизиционно помещение, в каквото Германия бе превърната от една недостойна за нищо, обречена от самото начало на нищото власт, е вече разбита и нашият позор лежи разкрит пред очите на света; на чуждестранните комисии се показват навсякъде все такива невероятни зрелища, а те съобщават в страните си, че видяното от тях надминава по чудовищност всичко, което може да си представи човек. Казвам: нашият позор. Защото само ипохондрия ли е, ако кажа, че всичко немско, също и немският дух, немската мисъл, немското слово са позорно заклеймени и станали дълбоко съмнителни от тези обезчестяващи разкрития? Болезнено разкаяние ли е да се питам как ще може „Германия“ изобщо да си позволи в бъдеще да отвори уста по какъвто и да било повод, засягащ човечеството?
233
Според народното поверие — човек, който се превръща от време навреме във вълк. — Б.пр.