Сега още една група гости напусна помещението: блед, прехапал долната си устна, дребничкият Хелмут Инститорис стана с мълчалив протест от мястото си. Същото сториха и неговите приятели — зализаният художник Нотебом заедно с пълногръдата си, твърде буржоазна на вид съпруга, наричана от нас „майчината гръд“. Те мълком излязоха. Но навън, изглежда, не бяха мълчали, защото малко след това в стаята тихо влезе госпожа Швайгещил с престилка, със сива, гладко причесана на път коса. Сключила ръце със сплетени пръсти, тя остана права до вратата и чу как Адриан продължи:
— Но какъвто и да бях грешник, убиец, човеконенавистник, колкото и да бях отдаден на сатанински разврат, все пак, драги приятели, аз винаги съм се трудил усърдно като черен работник и никак не съм почувал (изглежда, той пак се досети и се поправи, като каза „почивал“, но после си остана на „почувал“), нито пък спал, залягах неуморно и успях да постигна трудни неща според думите на апостола: „Трудно е томува, който търси трудното.“ Защото както бог не твори нищо голямо чрез нас без нашия пот, така и Онзи, другият. Само срама и насмешливостта и това, което във времето бе пречка за делото, Той държеше далече от мене, за да не бъда спъван, останалото трябваше да го върша аз, наистина по странни внушения. Защото често у мене започваше да звучи някакъв чуден инструмент, нещо като орган, като мъничък орган, сетне пък арфа, лютни, цигулки, тръби, кавали, извити рогове, мънички свирчици, всичките все с по четири гласа — можех да си помисля, че съм на небесата, ако не знаех, че работата е съвсем друга. От това много нещо записах. Често при мене в стаята идваха и деца, момченца, момиченца, които ми пееха от нотните си листове мотети, като се усмихваха хитро и се споглеждаха. Много красиви деца. Понякога косата им се издигаше нагоре, сякаш увлечена от горещ въздух, те пак я приглаждаха с хубавите си ръчички, които бяха с ямички, а в ямичките имаше по един малък рубин. От ноздрите им се виеха понякога жълти червейчета, те бързо пропълзяваха към гърдите им и изчезваха.
Последните думи бяха пак знак за няколко слушатели да напуснат залата: това бяха учените Унруе, Фоглер и Холцшуер видях как един от тях притисна при излизането си длани към слепите си очи. Но Сикст Кридвис, у когото те ходеха да разискват, остана страшно възбуден на мястото си заедно с все още двадесетина от гостите, макар и мнозина от тях да стояха вече прави, готови, както изглеждаше, всеки момент да побягнат. Повдигнал в злорадо очакване веждите си, Лео Цинк рече: „Ах, боже мой!“ както винаги, когато преценяваше някоя чужда картина. Около Леверкюн, сякаш за да го защитят, се струпаха няколко жени: Кунигунда Розенщил, Мета Накедай, Жанета Шойрл — тези три. Елза Швайгещил остана по-надалече. И ние чухме:
— И тъй в продължение на двадесет и четирите години лукавият остана верен на думата си и сега всичко е вече завършено; сред убийства и блуд аз го завърших. Може по милост божия да е излязло добро това, което е сътворено в зло — не зная. Може би ще ми зачете бог, че съм търсил трудното и че никога не съм се жалил — може би — може би ще ми бъде признато и ще ми се сметне като заслуга, че съм се толкова старал и изтраял, докато се завърши всичко — не мога нищо да кажа, нито пък смея да се надявам. Моят грях е много голям, за да може да ми бъде простен, и аз го направих още по-голям, като спекулирах в ума си, че с разкаяното си неверие във възможността да получа милост и прошка може би ще прелъстя вечната доброта да ми прости, колкото и да виждах, че една толкова безочлива сметка прави милостта немислима. Но като изхождах именно от това, аз отидох още по-далече в своите спекулации и се одързостих да смятам, че този последен мой порочен умисъл ще бъде вече най-силният подтик за небесната доброта да прояви своята безграничност. И тъй нататък, така че встъпих в някакво нечестиво състезание с всеблагостта там горе относно това, кое е по неизчерпаемо: тя или моята пресметливост и вие виждате следователно, че съм проклет и че за мене не може да има вече милост, защото аз предварително я осуетявам със сметките си.