На 12 май 1943 година Томас Ман започва да пише „Доктор Фаустус“ от името на Серенус Цайтблом, за когото личната трагедия на Адриан Леверкюн е свързана символно с катастрофата на немския народ през двете световни войни, с упадъка на буржоазията и изкуството. Над романа поетът работи с малки прекъсвания три години и 8 месеца. На 29 януари 1947 година топ написва последните редове.
Докато в народната легенда и лиричната трагедия на Гьоте, Фауст е реално същество, в романа на Томас Ман името Фауст е употребено в преносен смисъл за Адриан Леверкюн. Още по-малко романът има нещо общо с философското съдържание на Гьотевия „Фауст“. Свързва ги едва ли не само името. Както по замисъл и форма, така и по съдържание и идеен пълнеж, те са напълно различни. Адриан Леверкюн не е активният гений на Гьотевия Фауст, вечно жадуващият за знание и познание човек, готов в своя титаничен стремеж към всеобхващане на света и природата да продаде душата си на дявола, той не е човек на науката, движен от жажда за опознаване на живота и неговото дейно покорява не, а музикално одарен човек, който дори не съзнава тая своя дарба и по едно случайно стечение на обстоятелствата се насочва към музиката. Гьотевият Фауст се разраства в символ на човека изобщо с неговия всевластен копнеж към пълно познание и цялостно изживяване на живота в неговите радости и трагични последствия. Чрез трагичната съдба на Гретхен и страданието тая воля за мощ се трансформира във воля за дейно добротворство в полза на човечеството, така че втората част на трагедията е в същност не трагедия, а победа на моралния човек, прероден чрез любовта и страданието в един нов Прометей. По тоя начин дяволското начало добива оня символен смисъл на творческа сила и относително зло, загатнат от Мефистофел с думите:
Фауст на Гьоте е активен човек, той съзнателно приема пакта с дявола срещу обещанието да му даде възможност да опознае света и да проникне в тайните на битието. Леверкюн е чужд на динамичния стремеж към всезнание и вседвижение на душевния живот. Той пасивно — неповинно — попада под властта на дявола вследствие на сифилистичната интоксикация. А и самият дявол тук е с доста проблематична реалност, защото се допуска, че целият разговор с него в палестринската зала е по-скоро плод на едно интоксикирано от сифилитичния бацил въображение. Също и пактът с дявола няма реалност, защото не се сключва двустранно и съзнателно както при Гьоте, а само се нотифицира като свършен факт от дявола. Леверкюн го потвърждава едва в края на романа в изповедта пред приятелите и близките си, но цялата тази изповед се намира под натрапливото влияние на легендата за Фауст и напредналия стадий на болестта. Така пактът добива за неговото болно въображение известна реалност, още повече, че творческият възход през определения от дявола срок му дава основанието да вярва в дяволската намеса. Под влияние на сифилитичната спирохета композиторът написва с неотслабващо творческо вдъхновение гениални музикални творби в разстояние на двадесет и четири години, след което светлината на разсъдъка му угасва и той потъва в дълбока нощ на безумие като своя философски двойник Ницше. От нея го извежда смъртта, за да го потопи в още по-дълбоката нощ на небитието. Срещу тоя творчески свръхкапацитет Леверкюн загубва не само тялото и душата си, но и най-човешката изява: правото да обича. Неговата обич носи гибел и смърт, той не бива да обича нито жена, нито мъж, дори прелестното дете Непомук — Ехо става жертва на пробуденото чувство на любов в душата на прокълнатия. На него става жертва и Швертфегер, непоправимият дон Жуан, който в желанието си да завоюва неспечелената досега от никого приятелска любов на Адриан Леверкюн, сам се обрича на гибел. Цайтблом се спасява от тяхната участ чрез силата на своята дълбока и истинска привързаност към композитора, но и самият Леверкюн сякаш се пази нарочно да не прекрачи границите на своята естествена студенина и сдържаност към него, за да го запази от проклятието на дявола и отровата на любещия си поглед. Само по отношение на Мари Годо тая отрова сякаш не упражнява въздействието си, макар за късо време композиторът да я обиква и следователно и тя би трябвало да сподели участта на Швертфегер и Непомук. Това обстоятелство остава да действува като непоследователност и несъгласуваност с провеждането на основната теза.