— Смешно, ужасно смешно — каза той. — Но с едно не може да не се съгласиш: законът, всеки един закон действува охладително, а в музиката има толкова присъщ на нея топлик, оборски, кравешки, бих казал, топлик, че за нея са полезни всякакви произтичащи от закономерността охлаждания — пък и тя самата ги е винаги изисквала.
— В това може да има известна истина — съгласих се аз. — Но нашият Байсел не е много убедителен пример за това. Недей забравя, че неговият съвсем неправилен и предоставен на чувството ритъм е най-малкото неутрализирал строгостта в мелодията му. Освен това той си измислил свой стил на пеене — нагоре към тавана с разнасящи се оттам звуци в серафичен фалцет — който трябва да е бил извънредно увлекателен и сигурно е възвръщал на музиката целия „кравешки топлик“, който преди това й е бил отнеман с педантично охлаждане.
— С аскетично, щеше да рече Кречмар — възрази той, — с аскетично охлаждане. В това отношение татко Байсел е бил напълно верен на себе си. Музиката се кае винаги предварително за това, че се отдава на чувствата. Старите нидерландци са й налагали за славата божия какви ли не заплетени фокусничества, те са били, според това, което днес знаем, крайно безогледни, лишили са я от всякакво чувство, изграждали са я чисто рационалистично. Но след това решили, че тези покаятелни упражнения трябва да се пеят и ги предали на звучащото дихание на човешкия глас, който е оборски най-топлият звуков материал, какъвто можем да си представим…
— Мислиш ли?
— Как да не мисля! По оборски топлик той стои на първо място сред всички останали звучения на неорганичните инструменти. Може и да е абстрактен човешкият глас — абстрактният човек, ако толкова искаш. То е една абстрактност горе-долу като тая на голото тяло — то е почти pudendum17.
Мълчах поразен. Мислите ме отнасяха далече назад в нашия, в неговия живот.
— Такава е тя, твоята музика — рече той, а мене ме доядя на тия негови думи, с които той приписваше на мене музиката, сякаш тя беше повече моя, а не негова работа. — Такава е тя, виждаш ли, такава си е била тя винаги. Нейната строгост, или както ти би го нарекъл, морализмът на нейната форма трябва да се приема като извинение за прелъстителността на нейната звукова действителност.
За момент аз се почувствувах по-възрастният, по-зрелият.
— При един такъв дар на живота, да не кажа, дар от бога, какъвто е музиката — възразих аз, — не трябва подигравателно да се търсят антиномии, които само свидетелствуват за богатството на нейната същност. Музиката трябва да се обича.
— Смяташ ли, че любовта е най-силният афект?
— Знаеш ли някой по-силен?
— Да, заинтересуваността.
— Под това ти разбираш, изглежда, любов, лишена от топлота.
— Нека приемем това определение! — засмя се гой. — Лека нощ!
Бяхме стигнали отново пред Леверкюновата къща и Адриан отвори вратата.
IX
Не искам да поглеждам назад и да броя колко листове са се натрупали между предишната римска цифра и тази, която току-що сложих. Но бедата — една действително съвсем неочаквана беда — е вече станала и няма да има никаква полза, ако се впусна сега в себеобвинения и извинения заради нея. На въпроса, който ми задава съвестта, дали не можех да избягна това злополучие просто като изложа всяка лекция на Кречмар в отделна глава, трябва да отговоря отрицателно. Всяка отделна, завършена част от едно произведение се нуждае от известно смислово натоварване, от определен размер обяснително съдържание, необходим за разбирането на цялото, а този именно товар, това обяснително съдържание имат лекциите в своята съвкупност (доколкото съм ги изяснил), но не и поотделно.
Но защо им приписвам такова значение? Защо сметнах за необходимо така подробно да ги предавам? Причината за това упоменавам вече не за първи път. Тя се свежда просто до това, че Адриан беше, който чуваше тогава тези неща, че те предизвикваха неговата интелигентност, залягаха в неговата душа, даваха материал на неговата фантазия, материал, който бихме могли да наречем храна или възбуждане, защото за фантазията това е едно и също нещо. Неизбежно беше следователно да направя и читателя техен слушател, защото човек не може да напише биография, да обрисува изграждането на един духовен живот, ако не върне и читателя, за когото той пише, назад към състоянието на ученика, на вслушващия се, на заучаващия още новак в живота и изкуството, който ту се вглежда в непосредствено близкото, ту смътно предчувствува неясното бъдеще. А колкото се отнася в частност до музиката, моето желание, моят стремеж е да дам възможност на читателя да я види при същите обстоятелства, да влезе в досег с нея по същия начин, по който я видя и се запозна с нея моят покоен приятел. И за да постигна това, най-целесъобразното и дори неизбежното според мене беше да предам словата на неговия учител.