Веднъж го чух тихо да шепне тези думи, както и следващите подир тях:
И маркираше мелодичната дикция. За мое изумление — това не мога и сега да забравя — видях, че в очите му в този момент бликнаха сълзи.
То се знае, инструментацията на Адриан страдаше от липсата на сетивен опит и Кречмар се постара да му помогне в това отношение. По време на коледната, както и през другите ваканции той започна да ходи с него (чичото беше дал съгласието си) на оперни представления и концерти в съседните градове: в Мерзебург, Ерфурт и дори във Ваймар, за да го запознае с тоналното осъществяване на това, което дотогава му беше известно само в клавирно извлечение или най-много от партитурите. Така Адриан можа да поеме в душата си детински тържествената езотерика на „Вълшебната флейта“, застрашителната прелест на „Фигаро“, демоничния нисък регистър на кларнетите в тъй чудно възвишената музикална драма „Вълшебният стрелец“ от Вебер, родствените образи на мъчително мрачна отхвърленост, като тия на Ханс Хайлинг и Хвърчащия холандец, възвишения хуманизъм и чувство на братство във „Фиделио“ с голямата до-мажорна увертюра, която се изпълнява преди заключителната картина. Тази именно увертюра беше, изглежда, най-интересното от всичко, което бе докоснало впечатлителността на младата му душа. Дни наред, след като беше чул тази музика, той не се разделяше от партитурата на увертюра № 3 и я четеше, където и да се намираше.
— Драги приятелю — казваше ми той, — хората сигурно не са чакали мене да им го установявам, но това е съвършено музикално произведение. Класицизъм? Да! В него няма никъде рафинираност, но то е велико. Не казвам: защото е велико, тъй като има и рафинирано величие, но това тук всъщност е много по-интимно. Кажи, какво мислиш ти за величието? Аз смятам, че в него има нещо обезпокоително, страшно, да застанеш очи с очи срещу него, се иска мъжество — и може ли наистина да се издържи такава гледка? Човек не издържа, но не може и да откъсне поглед. Да ти кажа ли, аз съм все повече склонен да призная, че има нещо извънредно странно в тази ваша музика. Тя е във висша степен проява на активност — далеч не абстрактна и все пак безпредметна, активност в нейната пълна чистота, активност в кристалния етер — има ли нещо друго подобно във вселената! Ние, немците, сме заели от философията израза „само по себе си“ и го употребяваме постоянно, без да мислим особено при това за метафизика. Но тук той е на място, тази музика е активност сама по себе си, тя е самата чиста активност, не като идея, а вече като действителност. Помисли само, та това е почти дефиницията на бога. Imitatio dei18 — чудя се как това не е забранено. А може и да е забранено. Най-малкото — буди опасения, искам да кажа: буди размишления. Гледай: това е най-енергичната, най-променливата, най-интересната низа от събития и процеси, дадена само във времето, съставена единствено от разчленяване, запълване, организиране на времето, случайно призована навън в сферата на конкретно-действеното от повторния сигнал на тръбата. Всичко е във висша степен благородно и великодушно, сдържано одухотворено и по-скоро трезво, дори и на красивите места — не е нито много блестящо, нито прекалено великолепно или с багрите си чак толкова възбудително — то е само майсторско, толкова майсторско, че за това просто няма думи. Как всичко това е дадено, как е насочено, поставено, как води към известна тема и как, щом темата е изоставена, завършена, в нейния завършек вече се подготвя нещо ново, преходът е само плодоносна завръзка, така че няма нито едно празно, нито едно слабо място и как ритъмът гъвкаво се преобразува, приижда вълна на подем, набира притоци от всички страни, нараства стремително, избухва в бурен триумф, триумф действителен, триумф „сам по себе си“ — аз не искам да нарека това красиво, думата красота ми е била винаги малко нещо противна, тя има такъв глупав изглед, от нея хората се размекват, у тях се пробужда похот, когато я произнасят. Но това е добро, извънредно добро, по-добро не би могло и да бъде, по-добро може би не би и следвало да бъде…