Адриан се разсмя, когато му разказах за това мое видение. Той се чувствуваше прекрасно по онова време, беше готов винаги за шеги — и нищо чудно, защото има ли по-щастлив или най-малкото по-изпълнен с възбудено очакване момент в живота от онзи, в който пиленцето изхвръква от гнездото и свободата за него настъпва, когато вратата на училището се захлопва зад нас, черупката на града, в който сме израсли, се разпуква и светът лежи разкрит вече пред нас? Благодарение на музикалните си излети с Вендел Кречмар до съседните градове Адриан беше успял да хвърли няколко пъти поглед към широкия свят, но сега Кайзерсашерн, градът на вещиците и чудаците, на музикалния склад и императорския гроб в катедралата, трябваше да го пусне напълно и оттук нататък той като гост само, с усмивката на човек, видял и още много други неща, щеше понякога да минава по неговите тесни улички.
Но стана ли наистина тъй? Пусна ли го някога Кайзерсашерн на свобода? Не го ли носеше Адриан със себе си, където и да отидеше, не определяше ли този град у него пътищата, които той мислеше, че определя сам? Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога, то има вече форма, то е обусловено, обвързано. Не беше ли „Кайзерсашерн“ който се прояви в решението на моя приятел да изучава богословие? Адриан Леверкюн плюс този град, разбира се, този сбор беше дал богословието по-късно аз се запитвах какво собствено бях друго очаквал. По-нататък той се посвети на композирането. Но макар и музиката, която той пишеше, да беше извънредно смела — беше ли тя „свободна“, световна музика? Не, тя не беше. Тя беше музика на един недобрал се никога до свободата човек, беше и в най-потайните си шутовско-гениални сплитания, и в целия си дух и дъх, който полъхваше от недрата й, само характерна музика, музика от Кайзерсашерн.
Той, както казах, беше много весел тогава, и как да не бъде! Освободен от устни изпити поради зрелостта на писмените си работи, той се сбогува, благодарен за получените импулси, със своите учители, които от уважение към избрания от него факултет бяха позабравили тайните си огорчения, причинявани им тъй често от неговата пренебрежителна способност в науките. Все пак достопочтеният директор на „Училището на непосветените братя“, един померанец на име доктор Стоентин, който му бе преподавал гръцки, средновисоконемски и староеврейски, не пропуснал при частната прощална аудиенция да му отправи и няколко предупредителни думи в тая насока.
— Vale19 — рекъл му той — и бог да е с вас, Леверкюн! Тази благословия идва от сърцето ми и независимо от това, дали ще се съгласите с мене, или не, аз чувствувам, че тя може да ви бъде от полза. Вие сте човек с изключителни дарби и вие знаете това — та може ли да го не знаете! Вие знаете също, че онзи горе, от когото идва всичко, ви ги е поверил, затова искате на него и да ги отдадете. Вие имате право: естествените заслуги са заслуги на бога за нас, не наши собствени. А неговият противник, който от гордост стигна сам до падение — той гледа да ни накара да забравим това. Лукав гост е той и рикащ лъв, който обикаля и търси кого да погълне. Вие сте от онези, които имат всичкото основание да се предпазват от неговите попълзновения. Това е един комплимент за вас, за онзи, който сте благодарение на бога. Бъдете такъв в смирение, приятелю мой, а не с вироглавство и високомерие и не забравяйте, че самодоволството е равносилно на отпадане, на неблагодарност спрямо Онзи, който ни дарува всичките милости!
Така му говорил прекрасният педагог, под чието ръководство аз учителствувах по-късно в гимназията. Адриан ми разказа с усмивка за това напътствие при една от разходките, които правехме през онези великденски дни из полето и гората в околностите на Бухел. Защото след завършването на гимназията той прекара там няколко седмици на свобода, а неговите добри родители бяха поканили и мене да му правя компания. Аз добре си спомням разговора, който водихме при разходката си тогава за предупрежденията на Стоентин и особено за израза „естествени заслуги“, употребен от него, когато стискал на раздяла ръката на ученика си. Адриан ми обърна внимание, че изразът е взет от Гьоте, който обичал да го употребява, като често говорел и за „вродени заслуги“ и с това парадоксално словосъчетание искал да отнеме на понятието „заслуга“ неговия морален характер и, обратното, да издигне естествено вроденото до някаква надморална, аристократична заслуга. Той бил против изискването на скромност, издигано винаги от природно онеправданите, и затова заявявал: „Негодните само са скромни.“ Но Адриан смяташе, че директорът Стоентин е употребил Гьотевия израз по-скоро в духа на Шилер, за когото свободата била всичко и затова правел в морално отношение разлика между дарбата и личната заслуга, така че, докато за Гьоте заслугата и щастието са преплетени неразделно, за Шилер те рязко са разграничени. В този смисъл се бил изразил и директорът, когато нарекъл природата бог и окачествил вродените дарби като божии заслуги за нас, които трябва да приемаме със смирение.