— За немците — рече новоизлюпеният студент, захапал стръкче трева между зъбите — е свойствен някакъв двупоточен и непозволено комбинативен начин на мислене, те вечно желаят и едното, и другото, на тях им дай всичко. Те са в състояние смело да откриват най-противоположните принципи в мислите и житейските схващания на великите хора. След това правят от тия принципи истинска каша, употребяват изразите на единия в духа на другия, объркват всичко и смятат, че могат да съгласуват свободата с аристократизма, идеализма с природосъобразността. Но това е май невъзможно.
— Та те имат и едното, и другото у себе си — възразих аз, — иначе нямаше да го откриват у ония двамата. Богат народ.
— Объркан народ — настоя той на своето — и обърква и другите.
Впрочем ние рядко философствувахме през тези безгрижни седмици сред природата. Общо взето, той беше тогава настроен повечето за смях и лудории, отколкото за метафизични разговори. Неговият усет за комичното, неговата нужда да го търси навред, неговата склонност да се смее, да се смее до сълзи аз и по-рано бях изтъквал и картината, която давам за него, няма да е вярна, ако читателят не би могъл да съчетае тази неудържима веселост с неговия характер. За хумор тук не бих говорил на мене тази дума ми звучи твърде благодушно и умерено, за да отговаря за случая. Вечната готовност на Адриан да се изсмее, неговият просто избликващ смях ми се струваха, че бяха за него по-скоро някакво прибежище, някакво леко оргиастично, за мене не особено приятно и по мое разбиране не съвсем безопасно отпускане от иначе суровото възприемане на живота, което е плод на извънредните дарби. Спомените от училищните години, забавните типове сред съучениците и учителите даваха сега пълна възможност за проявата на тази негова склонност към тях се прибавяха и впечатленията от най-последния просветителен период, от провинциалните оперни представления, при които, независимо от святостта на въплътяваното творение, не беше минало без комични моменти. Така например неудържим смях предизвикваше един дебеличък, с крака като хикс крал Хайнрих от „Лоенгрин“, чийто гръмлив бас изригвал от кръглата черна дупка на устата сред огромната му четвъртита брада. Адриан се смееше до сълзи при спомена за него. Това беше един случай, може би твърде конкретен, който възбуждаше неговия припадъчен смях. Но често той беше много по-безпричинен, чиста детинщина, и трябва да си призная, че на мен винаги ми е било малко трудно да му пригласям. Аз не съм чак толкова голям любител на смеха и когато той така неудържимо му се отдаваше, винаги ми идваше на ум една история, която самият той ми беше разказал. Тя бе взета от Августиновата „De civitate Dei“20 и гласеше, че Хам, синът на Ной и бащата на Зороастър магьосника, бил единственият човек, който при раждането си се смеел, което могло да стане само с помощта на дявола. Това се превърна за мене в някакъв постоянно изникващ натраплив образ, но той беше само добавка към другите ми психични задръжки, например и тая, че погледът, който отправях в себе си към него, беше твърде сериозен и не съвсем свободен от плахо напрежение, така че ми беше невъзможно истински да го следвам в необузданото му веселие. Освен това някаква сухота и скованост в природата ми просто ме правеше несръчен в това отношение.
По-късно той намери в преводача от английски и писателя Рюдигер Шилдкнап, с когото се запозна в Лайпциг, много по-добър партньор в тия свои настроения, поради което винаги съм изпитвал известна ревност по отношение на този човек.
XI
В Хале на река Заале богословските и филоложко-педагогичните традиции многократно се преплитат, на първо място в историческата фигура на Август Херман Франке, светецът покровител, така да се каже, на този град — един пиетист-просветител, който в края на седемнадесетото столетие, следователно наскоро след откриването на университета в града, бе основал в него прочутите „Франкеви фондации“, именно различни училища и сиропиталища, като по този начин бе слял в своето лице и дейност както благочестиви, така и хуманистично-филоложки интереси. А нима Канщайновото библейско дружество, което първо подхвърли на компетентна ревизия Лутеровото езиково наследство, не е също едно щастливо съчетание на религията с критиката на текстовете? Освен това в Хале по онова време преподаваше един забележителен латинист, Хайнрих Озиандър, чиито лекции имах голямо желание да чуя и най-сетне курсът по църковна история на доктор Ханс Кегел включваше, както чувах от Адриан, необикновено голямо количество и светско-исторически материал, който също бе желателно да използувам, защото гледах на историята като на своя втора специалност.