Имаше следователно не малко сериозни основания, за да реша след два семестъра в Гисен и толкова в Йена да поема и гръдта на Alma mater Hallensis21, толкова повече, че този университет действуваше на въображението и с идентичността си със стария университет във Витенберг, защото след повторното отваряне на двата университета подир Наполеоновите войни те се бяха слели в един. Леверкюн беше от половин година вече студент в Хале, когато и аз се записах там, и, разбира се, не мога да отрека, че и личните съображения да бъда край него изиграха значителна и дори решителна роля при това мое решение. Наскоро след като пристигна в Хале, навярно поради някакво чувство на изоставеност и самота, той дори сам ме покани да дойда при него и макар че трябваше да минат още няколко месеца, докато последвам поканата му, в себе си бях веднага готов да се отзова на нея и тя беше може би съвсем излишна. Моето собствено желание да бъда край него, да виждам с какво се занимава той, какви успехи показва, как се развиват дарбите му в атмосферата на академична свобода, това мое желание всекидневно да общувам с него, да го наглеждам, да не го изпускам от поглед щеше да е навярно напълно достатъчно да ме доведе в Хале. А към това се прибавяха, както вече казах, и обективни учебни съображения. Разбира се, двете години, които прекарах на младини с приятеля си в Хале, години, чийто ход се прекъсваше единствено от ваканциите, прекарвани от мене в Кайзерсашерн, от него в стопанството на баща му, могат да добият на тези страници пак само слабо отражение, както и училищните години. Бяха ли те щастливи? Да, като ядка на една епоха в живота, когато устремите са волни, когато възприемането на околния свят е свежо, когато раклите на душата се пълнят — и тъй като ги прекарах край един другар от детинство, към когото бях силно привързан и чиято съдба, чието развитие, чието бъдеще ме интересуваше всъщност много повече от моето собствено. При мене работите се очертаваха просто нямаше нужда да си бия много главата над тях, достатъчно беше чрез старателен труд да създам необходимите предпоставки за това, което бе вече предрешено. А неговото бъдеще беше несравнено по-значително и в известен смисъл по-загадъчно — един проблем, за размишление над който грижите за моето собствено преуспяване ми оставяха достатъчно много време и душевни сили и ако аз се колебая да припиша на ония години винаги доста съмнителния всъщност епитет „щастливи“, то е, защото при съвместния ми живот с него аз се оказах много по̀ въвлечен в сферата на неговите занимания, отколкото той в моите и защото атмосферата на богословието всякога ми е била неприятна, тя не отговаря на природата ми, души ме, вътрешно ме притеснява. В Хале, чиято духовна атмосфера от векове е наситена с религиозни разпри, с ония църковни кавги и раздори, които от край време са се отразявали тъй силно на хуманистичния стремеж към просвета — в Хале, казвам, аз се чувствувах донякъде както един от МОМТР предни в науката, както Кротус Рубианус, който в 1530 година е бил каноник в Хале и когото Лутер наричал не иначе, а „епикуреецът Кротус“ или „доктор Крьоте“22, „блюдолизецът на майнцкия кардинал“. Все той иесто казвал: „Тая дяволска свинка, папата“ и се проявявал винаги като ужасен грубиян, макар че е бил велик човек. Аз винаги съм гледал със симпатия и разбиране на мъчителното чувство, което Реформацията е будела в душите на хора като Кротус, защото в нея те са виждали нахлуване на субективния произвол в обективните постановления и наредби на църквата. А той е бил проникнат от просветено миролюбие, бил твърде склонен към разумни отстъпки, не се противопоставял на причастието в двата вида — и тъкмо поради това изпаднал в крайно мъчително положение, когато неговото началство, архиепископът Албрехт, наказал с ужасна строгост извършваното в Хале двойно причастие.