Аз само си мислех: Дано твоят ангел излезе мъдър и верен!
Колко драго ми беше да слушам тези лекции заедно с Адриан! Богословските, на които ходех — не много редовно — заради него, бяха за мен съмнително удоволствие и аз ги посещавах като слушател само за да не се откъсвам от това, с което той се занимаваше. В учебния план на студентите богослови тежестта през първите години пада върху тълкувателните и историческите предмети, с други думи, върху тълкуването на библията, историята на църквата и догматите, мисионерството средните години се заемат от систематиката, сиреч от философия на религията, догматика, етика и апологетика, и накрая идват практическите дисциплини, тоест литургика, омилетика, катехетика, пастирско богословие и еклесиастика, а също и църковно право. Но академичната свобода дава широко поле за изява на личните предпочитания и Адриан се възползува от правото да наруши този последователен ред, като от самото начало се впусна в систематиката, тъй като тази дисциплина, разбира се, задоволяваше най-много общите му духовни интереси, а също и защото систематиката се четеше от професор Еренфрид Кумпф, „най-сочния“ оратор в целия университет, на чиито лекции идваха цели тълпи студенти не само от всички семестри, но и от небогословските факултети. Споменах вече, че слушахме църковна история при Кегел, но това бяха сравнително постни часове и монотонният Кегел по никой начин не можеше да се сравнява с Кумпф.
Кумпф беше тъкмо това, което студентите наричаха „хала“, и аз сам се виждах принуден понякога да откривам нещо като възхищение у себе си пред неговия темперамент, макар че никак не го обичах и съвсем не можех да си представя, че и Адриан не се чувствуваше понякога неприятно засегнат от често пъти доста безогледната негова реч, при все че никога не го иронизираше открито. „Хала“ беше той и физически: едър, пълен, масивен човек с пухкави ръце, гръмлив глас и леко издадена от многото говорене, склонна да пръска слюнки долна устна. Вярно е, че Кумпф изнасяше материята си по един вече напечатан учебник, впрочем съставен от него, но славата си той дължеше на така наречената „солчица“, с която обилно поръсваше лекциите си, докато се разхождаше тежко с ръце в джобовете по широката катедра, отхвърлил назад полите на редингота. Непосредствеността, грубостта, здравият хумор в неговите изрази, както и техният живописно-старинен стил страшно импонираха на студентите. Той предпочиташе — нека цитирам него — да си каже „приказката“ „с прости думи“ или „на чист немски език, без много усуквания и превземки“, сиреч ясно и открито или „право ти куме, та в очи“. Вместо „постепенно“ казваше „лечка-полечка“, вместо „непременно“ — „безпременно“, а Библията, кой знае защо, наричаше „Светата запис“. Казваше: „Крушката си има опашка“, когато искаше да рече, че „работата не е случайна“. За някого, за когото смяташе, че се заблуждава в научните си схващания, казваше: „Вятър го вее на бяла кобила“, за този, който тъне в пороци: „Вардаля се като шопар в торище“ — и обичаше поговорки от рода на: „Сухи гащи риба не ядат“ или „Рано пиле, рано пее“. Възклицания като: „По дяволите!“, „Взели го мътните!“, „Да му се не види макар!“ или дори „Дано го чумата тръшне!“ не бяха редки в неговата уста, като това последното неизменно предизвикваше одобрителния тропот на аудиторията.
От богословско гледище Кумпф беше представител на онзи среден консерватизъм с лека критично-либерална отсянка, за който вече говорих. На младини той бил, както сам ни разказваше в своите перипатетични импровизации, пламенен поклонник и студент по „класическата ни поезия и философия“ и се хвалеше, че знаел тогава наизуст всички „по-важни“ произведения на Шилер и Гьоте. Но след това го нещо „прихванало“ във връзка с религиозното пробуждане към средата на миналия век, и посланието на апостол Павел за греха и оправданието го отвърнало от естетическия хуманизъм. Човек трябва да бъде роден за богослов, за да може истински да оцени такива духовни кризи като преживяната от Павел по пътя към Дамаск. Кумпф се бе убедил, че и нашата мисъл не задоволява напълно и се нуждае от насочване и тъкмо на това почиваше неговият либерализъм, защото то го бе накарало да заключи, че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината. Така той беше стигнал до критика на догмите по път, точно обратен на този, по който на времето бе разсъждавал Декарт, на когото, напротив, вътрешната сигурност на съзнанието, неговото cogitare25, му беше изглеждало по-убедително от всякакъв схоластичен авторитет. Тази е разликата между богословското и философското освобождаване. Кумпф беше постигнал своята свобода в душевно веселие и здраво уповаване на бога и я възвестяваше пред нас, слушателите, „на чист немски език“. Той мразеше не само фарисейството и догматизма, но и метафизиката, и признаваше единствено етичната и гносеологичната насока в богословието. Възвестител на личния, основан на нравствеността идеал, той беше против всякакво пиетистично отделяне на светския от благочестивия живот, беше светски благочестив, признаваше здравите наслади в живота, отнасяше се положително към културата — особено към немската, защото при всеки повод се проявяваше като върл националист от Лутеров тип и в неговата уста нямаше по-люта обида от тая, да каже за някого, че е „като някакъв вятърничав гал“, тоест, че мисли и учи като човек с романска кръв. Цял изчервен, той добавяше гневно: „Дано го дяволът надриска, амин!“ — което пак се посрещаше с шумен тропот от благодарната аудитория.