Но неговият либерализъм, който почиваше не на хуманистични съмнения в догмите, а на религиозно разколебаване в достоверността на нашия разум, съвсем не му пречеше не само твърдо да вярва във възможността за откровения, но и да бъде в твърде близки, макар и, разбира се, доста обтегнати отношения с дявола. Аз не мога и няма да се впускам в разследвания, доколко той вярваше в персонифицираното съществуване на лукавия, но ще кажа само, че където изобщо има богословие — особено ако то е свързано с такава сочна натура като Еренфрид Кумпф — в общата картина не може да липсва и дяволът, за да отстоява допълващата си реалност наред с тая на бога. Много лесно е да се каже, че един модерен богослов схваща дявола „символично“. Според мене богословието изобщо не може да бъде модерно, което трябва да му се зачете като голямо предимство, а колкото до символиката, аз не мога да разбера защо адът трябва да се схваща по̀ символично от рая. Народът във всеки случай никога не е правил между тях такова различие. На него пластичният, непристойно хумористичен образ на дявола е бил винаги дори по-близък от всяка представа за величието на бога, а Кумпф беше посвоему човек от народа. Когато той говореше за „пъкъла и неговия вертеп“ — а той обичаше да прави това, като си служеше с тази архаизираща форма, която придаваше наистина известна шеговитост, но и много по-голяма убедителност на думите му, отколкото ако беше използувал по-новата дума „ад“ — ние съвсем нямахме впечатлението, че той говори символично, напротив, определено се чувствуваше, че той го казва „на чист немски език без каквито и да било усуквания и превземки“. Така стояха нещата и със самия дявол. Аз вече казах, че Кумпф, като човек на науката, правеше известни отстъпки на рационалистичната критика по отношение на библейската вяра и поне понякога с тон на интелектуална добросъвестност „жертвуваше“ някои работи. Но всъщност смяташе, че князът на лъжата, врагът на човешкия род има за обект предимно разума, и затова рядко даваше на разума думата за някакви заключения, без да добавя: „Si diabolus поп esset mendax et homicida!“26 Той не обичаше да нарича нашия враг направо с името му, а прибягваше иди до описателни похвати, или до простонародни изопачавания като „гявола“ и други подобни. Но тъкмо в това полубоязливо, полунасмешливо отбягване, в това подменяне на името се криеше известно изпълнено с омраза признаване на някаква реалност. Освен с тези изопачавания той си служеше и с множество други цветисти и необичайни прозвища като „свети Велтен“, „майстор Клеперлин“, „господин Dicis-et-non-facis“27, „черния Кесперлин“, които по шеговит начин също тъй изразяваха неговото подчертано лично и враждебно отношение към богопротивника.
Тъй като Адриан и аз направихме посещение на Кумпф, той ни покани един-два пъти в кръга на своето семейство, като веднъж бяхме задържани и на вечеря с него, съпругата му и двете му поразително червендалести щерки, чиито още мокри плитки бяха така стегнато сплетени, че стърчаха косо от двете страни на главата. Едната от тях каза молитвата, докато ние сдържано сведохме очи над чиниите си. След това домакинът се впусна да разисква надълго за бога и света, за църквата и политиката, за университета, та дори и за изкуството и театъра, с което явно подражаваше на Лутер и на неговите трапезни беседи, като при това здраво се зае с ястията и питията, за да даде пример и покаже, че той не е против радостите и разумните наслади, които животът и културата ни даруват при това нееднократно ни подканваше и ние да се държим юнашки и да не пренебрегваме божиите дарове — овнешкото бутче и мозелското винце с такъв чуден букет, а след десерта откачи за наш ужас една китара от стената, метна крак връз крак и при дрънченето на струните гръмогласно запя за нас, оттеглилите се от масата, песни от рода на „Как чудно е в полето днес“, „Люцо неспирно преследва врага“, „Лорелай“ и „Gaudeamus igitur“. След това трябваше вече да дойде и, разбира се, дойде редът на „Без вино, песни и жени напусто губиш младини“. При тези думи на песента той прехвана през кръста пълничката си жена. Изведнъж той посочи с дебелия си пръст към полутъмния ъгъл на трапезарията, докъдето почти не стигаше светлината от заслонената с абажур лампа, висяща над масата. „Гледайте! — викна той. — Вижте го къде се е сврял в ъгъла този завистник, този разбойник, този мрачен, навъсен дух, за него е непоносимо да гледа как сърцата ни се радват в господа на тази трапеза и песента! Но нищо не може да ни стори този злодей с лукавите си отровни стрели! Махни се!“ — ревна той, дограби едно хлебче от масата и го запокити към тъмния ъгъл. След тази схватка той удари отново по струните и запя: