Всичко това беше истинска страхотия и аз съм сигурен, че и Адриан така го почувствува, макар че гордостта не му позволяваше да изневери на учителя си. И все пак, когато подир онази битка с дявола излезе на улицата, той беше обзет от такъв пристъп на смях, че едва след като заговорихме за друго, можа малко по малко да се успокои…
XIII
С няколко думи ще трябва да спомена и за още един човек сред нашите преподаватели, който поради особено заинтригуващата си двусмисленост се е запечатал в паметта ми по-ярко от другите професори. Това беше частният доцент Еберхард Шлепфус, който имаше тогава venia legendi28 за два семестъра в Хале, за да изчезне пак след това кой знае къде от погледите ни. Шлепфус беше едва среден на ръст, слаботелесен, носеше вместо палто дълга черна наметка, която се закопчаваше с метална верижка на шията, а на главата някаква широкопола шапка с навити отстрани краища, близка по форма на йезуитските, когато ние, студентите, го поздравявахме на улицата, той с широк замах я сваляше почти до земята и неизменно произнасяше: „Ваш най-покорен слуга!“ Според мене той действително влачеше малко единия си крак29, но другите не бяха съгласни по това с мене, пък и аз невинаги, когато го срещнех, можех със сигурност да потвърдя своето наблюдение, така че всъщност не настоявам особено и съм готов да припиша това свое впечатление по-скоро на някакво подсъзнателно внушение поради името му — но до известна степен предположението ми се дължеше и на характера на неговите двучасови лекции. Не си спомням точно под какво наименование беше вписан в програмата неговият предмет. По своята същност, впрочем доста неопределена, той можеше да се нарече „Психология на религията“ и като че ли действително се наричаше тъй. Материята беше от съвсем изключително естество, по нея изпит не се държеше и само шепа интелектуално и повече или по-малко революционно настроени студенти — десетина-дванадесет души — се явяваха да я слушат. Всъщност чудно ми беше, че те не бяха повече, защото това, което Шлепфус ни поднасяше, беше достатъчно привлекателно с двусмислеността си, за да възбуди много по-широк интерес. Но и този случай идваше само да потвърди, че дори и пикантното губи своята популярност, щом то се проникне от дух.
Казах вече, че богословието, теологията — поради самото си естество е склонна понякога, а при известни обстоятелства ще бъде винаги склонна да се превърне в демонология. Пример за това беше и Шлепфус, пример твърде напредничав, и интелектуален наистина, тъй като неговото демонично схващане за света и бога беше психологично обагрено и поради това приемливо и дори съблазнително от гледището на съвременните научни разбирания. За това допринасяше и неговият лекторски похват, от естество да импонира тъкмо на младите хора. Той говореше напълно свободно, ясно, без каквито и да било усилия и паузи, завършено, готово сякаш за печат, с леко иронични обрати — и не от катедрата, а приседнал някъде встрани, облегнат на парапета, сложил ръцете си в скута и сплел върховете на пръстите, а палците вирнал нагоре, при което разделената му на две брадица се движеше нагоре-надолу, а между нея и остро засуканите мустачки се мяркаха изострени като теслички зъби. Простодушното общуване на професор Кумпф с дявола беше детинска игра в сравнение с психологическата реалност, която Шлепфус успяваше да придаде на душегубеца, на този персонифициран отцепник от бога. Защото той включваше диалектично, ако мога така да се изразя, кощунството в същината на божествеността, ада в емпиреума, обявяваше безбожността за неизбежен и зародил се едновременно корелат на светостта, а самата святост за извор на непрестанно сатанинско изкушение, за почти непреодолимо предизвикателство за оскверняване.