Така излизаше то — малко нещо тенденциозно, малко нещо злостно, ако изобщо не се лъжех. С една дума, това ме дразнеше. Не обичам, когато някой иска да има всичко, когато взема думите от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това. Но тъкмо за хуманност говореше и Шлепфус — естествено в духа на „класичните столетия на вярата“, върху духовното състояние на които той изграждаше своите психологични разсъждения. Той явно държеше да ни разясни, че хуманизмът не е някакво откритие на свободния дух, че тази идея принадлежи не само на него, че тя е винаги съществувала и че дейността например на инквизицията е била проникната от най-трогателна хуманност. Една жена в ония „класични“ времена, разказваше ни той, била хвърлена в затвор, съдена и изгорена, защото цели шест години имала три пъти седмично, предимно срещу свети празници, вземане-даване с един инкуб30, и то на същото легло край спящия си мъж. Така тя дала обещание на дявола, че след седем години ще му принадлежи вече духом и телом. Ала имала щастие, защото малко преди да изтече този срок, бог в своето милосърдие сторил тъй, че тя да попадне в ръцете на Инквизицията и още при леките степени на разпита жената направила пълни и покъртителни в нейното разкаяние самопризнания, така че господ по всяка вероятност е трябвало да й прости. Защото тя с готовност отишла на смърт, като изрично заявила, че дори и да бъде освободена, предпочитала хиляди пъти кладата, само и само да се отърве от властта на демона. До такава степен и опротивял животът под гнета на мръсния грях. Но за каква цялостна култура говореше това хармонично разбирателство между съдия и престъпник, за каква топла човечност свидетелствуваше задоволството, че в последния миг чрез огнената смърт тази душа се изтръгва от лапите на дявола и по такъв начин й се издействува прошка от бога!
Такава духовна храна ни поднасяше Шлепфус, като особено ни изтъкваше — не само какво може да бъде също хуманност, но какво е тя и всъщност. Напълно безполезно било да се употребява в случая друга дума от речника на свободните умове и да се говори за безнадеждно суеверие. Шлепфус си служеше и с тази дума в духа на „класичните“ столетия, на които тя съвсем не била непозната. Глупаво суеверна била само онази жена с инкуба и никой друг. Защото тя била отпаднала от бога, отпаднала от вярата и това именно е било суеверие. Да се вярва в демони, в инкуби не било суеверие, суеверие е било да общуваш по такъв гибелен начин с тях, да очакваш от тях това, което само от бога може да се очаква. Суеверието значело лековерие спрямо внушенията и подстрекателствата, нашепвани от врага на човешкия род това понятие обхващало всички призовавания на тъмните сили, всички песни и заклинания, всички магьоснически деяния, пороци и престъпления, то включвало flagellum haetericorum fascinariorum31, illusiones daemonum32. Така е могло да се определи понятието „суеверие“, така се и то определяло и наистина интересно е да се види как човек употребява понякога думите и как мисли с тях!
То се знае, диалектичната свързаност на злото със светостта и доброто е играела значителна роля в теодицеята, в оправдаването на бога за наличието на зло в света и на тази именно свързаност се отделяше не малко място и в лекциите на Шлепфус. Злото способствувало за съвършенството на вселената и без зло тя нямало да бъде съвършена, ето защо бог го допуснал, тъй като самият той е съвършен и поради това е трябвало да желае съвършенството — не в смисъла на съвършеното добро, а в смисъл на всестранната и взаимно обуславяща се интензивност на съществуванието. Злото ставало несравнено по-зло при наличието на добро, а доброто несравнено по-прекрасно при наличието на зло и може би — макар това да било спорно — злото изобщо нямало да е зло, ако не би имало добро и доброто изобщо нямало да е добро, ако не би имало зло. Августин поне стигнал до това заключение, защото твърдял, че функцията на злото е да направи по-ясно да проличи доброто, което тогава още повече се харесва и става още по-достойно за похвала при сравняване със злото. Действително Тома Аквински издигнал предупреждението, че е опасно да се вярва, че бог желаел да се върши зло. Бог нито желаел, нито не желаел то да се върши. Без всякакво желание или нежелание той позволявал злото да съществува, а това било от полза за съвършенството. Но щяло да бъде заблуда да се твърди, че бог допускал злото в името на доброто, защото не можело да се смята за добро онова, което отговаря на идеята за „добро“ не само по себе си, а от съпоставянето му със злото. Във всеки случай, казваше Шлепфус, тук изниквал вече проблемът за абсолютното добро и красиво, за доброто и красивото, независимо от злото и грозното — проблемът на неподлежащата на сравняване качественост. Ала където сравнението отпадало, продължаваше той, отпадал и мащабът и в такъв случай не би могло да става дума, че нещо е тежко или леко, нито пък че то е голямо или малко. При това положение доброто и красивото губели своята същност, като се свеждали до някакво безкачествено битие, извънредно сходно с небитието и едва ли за предпочитане пред него.