За учудване било само колко слаба се оказала стражевата служба на ангелите тъкмо при праведниците господни, поне доколкото се отнасяло до „безопасността“ им. Житията на светите отци са пълни със свидетелства, че макар и да се съпротивлявали на всяка плътска съблазън, все пак просто невероятно било колко ужасно са били те изкушавани от въжделенията на пола. „Дадено ми е жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям.“ Това е признание, направено пред коринтяните, и дори авторът на посланието да имал пред вид нещо друго, например епилепсия или нещо подобно — благочестието въпреки това си го тълкувало по свой начин — в края на краищата с право навярно, тъй като инстинктът му не го лъжел, като свързвал смътно недъзите на мозъка с демона на плътската страст. Разбира се, изкушението, на което човек устоявал, не било никакъв грях, а само изпитание на добродетелта. И все пак трудно било да се определи точно границата между изкушението и греха, защото не е ли изкушението вече разбушувалият се в кръвта ни грях? И нима в похотта не се таи вече влечение към злото? Тук пак проличавало диалектичното единство на доброто и злото, защото без изкушение святостта била немислима и мярка за нея била страхотността на изкушението, греховният потенциал на човека.
Но от кого изхождало изкушението? Върху кого трябвало да падне проклятието заради него? Лесно било да се каже: то идва от дявола. Действително изворът е бил той, но проклятието тегнело върху конкретния предмет, върху оръдието на изкусителя. А оръдието било жената. С това тя ставала същевременно и оръдие за святост, защото без бушуването на греховните страсти светостта не би съществувала. Но никой не й бил за това благодарен. Нещо повече, странно и извънредно показателно било, че макар човекът и в двата си облика да е полово същество, макар представата, че демоните се гнездят в чреслата на човека, да би трябвало да се отнася по-скоро до мъжа, отколкото до жената, все пак цялото проклятие на плътта и на робуването на пола се стоварвало върху жената, така че се стигнало до поговорката: „На жената красотата е златна халка на свинска зурла“.
И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря и за мъжката чувственост. Оттук и словата: „И намерих, че по-горчива от смъртта е жената и дори добрата жена е подвластна на въжделенията на плътта.“
Би могло да се попита: а добрият мъж не е ли? И особено святият? Да, но по вина на жената, която олицетворявала всичките плътски желания на земята. Полът бил нейното царство и как можел да бъде сигурен човек, че тя — която се наричала femina, което идело отчасти от fides, отчасти от minus, сиреч от маловерие — не е в най-близки отношения с нечистите духове, населяващи това царство, че тя няма вземане-даване с тях и преди всичко, че не е вещица? Пример за това била оная жена, която в присъствието на заспалия до нея нищо неподозиращ съпруг приемала в леглото си един инкуб, и то в течение на години. Всъщност, освен инкуби се срещали и сукуби33 и действително един порочен младеж от тази класична епоха живял с един идол, чиято демонска ревност в края на краищата трябвало да изпита. Защото след няколко години той сключил брак — повече по сметка, отколкото по истинско влечение — с една порядъчна жена, ала не успял да я познае, защото идолът всеки път лягал помежду им. Много естествено, че жената, основателно недоволна, скоро го напуснала и той бил принуден вече цял живот да се ограничава само с нетърпящия съпернички идол.
Но много по-характерно за психологичната обстановка било според Шлепфус ограничението, на което един младеж от онази епоха бил подхвърлен, защото без каквато и да било вина от негова страна то го сполетяло вследствие на чародейството на една вещица и той бил принуден да прибегне до наистина трагично средство, за да се избави от него. Като спомен от общите ни занимания с Адриан аз ще преразкажа накратко тук историята, на която частният доцент Шлепфус твърде остроумно се бе спрял в лекциите си.
В Мерсбург, близо до Констанц, живеел към края на петнадесетото столетие един честен момък на име Хайнц Кльопфгайсел, бъчвар по професия — здрав и снажен младеж. Силна, споделена впрочем любов го свързвала с девойката Барбел, единствената щерка на овдовелия звънар, и той искал вече да се ожени за нея, но на желанието на младите се противопоставил бащата, защото Кльопфгайсел бил сиромах, а звънарят изисквал той да си създаде първо добро положение в живота, да стане майстор в занаята, преди да му даде дъщеря си. Ала любовта на младите била по-силна от търпението им и влюбената двойчица, преди още да му дойде времето, се превърнала вече в истинска двойка. Защото нощем, когато звънарят отивал да бие камбаните, Кльопфгайсел прескачал при Барбел и в страстните им прегръдки всеки от тях изглеждал на другия най-прекрасното същество на земята.