— Едното беше обнова на културата — възрази Дойчлин, — а другото — пасторална сантименталност.
— От тази пасторална сантименталност произлезе Френската революция — настоя Адриан, — а реформацията на Лутер беше само един клок, една етична разновидност на Ренесанса, неговото приложение на религиозна почва.
— На религиозна, виждаш ли? А религията е във всички случаи нещо много по-друго от някакво си там археологично възстановяване и революционна критика на обществото. Ами че религиозността е самата младост, тя е непосредствеността, куражът и дълбочината на личното битие, волята и способността да изпитаме и изживеем инстинктивността и демоничното в живота в пълната му виталност, както ни го е изяснил и Кйергегор.
— Смяташ ли, че религиозността е типично немска дарба? — попита Адриан.
— В смисъла, който й дадох, като душевна младост, като спонтанност, като доверие в живота, като Дюреровия ездач между смъртта и дявола — безусловно!
— А Франция, страната на катедралите, чийто крал се наричаше най-християнският и която е дала на света богослови като Босюе, като Паскал?
— Това е било отдавна. От векове историята сочи Франция като носителка на антихристиянската идея в Европа. Мисията на Германия е обратната, ти щеше да чувствуваш и да знаеш това, Леверкюн, ако не беше тъкмо Адриан Леверкюн, тоест: твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията.
— Благодаря ти, Дойчлин — изсмя се Адриан, — на чист немски език и без много усуквания, както би рекъл Еренфрид Кумпф, ти добре ме нареди. Но аз имам някакво предчувствие, че и в църковната йерархия няма да отида далече. Едно във всеки случай е сигурно, че ако не беше тя, аз не бих станал богослов.
На мене ми е много добре известно, че най-даровитите сред вас четат Кйергегор, че те виждат всяка истина, също и етичната истина само в субективното и се ужасяват от всякакво стадно съществувание. Но аз не мога да споделя вашия радикализъм, на който впрочем не е съдено да трае дълго, който е само една студентска волност — аз не възприемам и вашето Кйергегорово отделяне на църквата от християнството, В църквата, дори и такава, каквато е днес, обуржоазена и светска, аз виждам една опора за ред, една институция за обективно дисциплиниране, за канализиране, за удържане в определено русло на религиозния живот, който без нея би изпаднал в субективистична разюзданост, в истински хаос, би се превърнал в един свят на фантастични страхотии, с море от демонизъм. Отделянето на църквата от религията е равносилно на отказ да се направи разлика между религиозността и безумието…
— Ама че го каза и ти! — обадиха се мнозина.
Но Матеус Арцт, „социалният Арцт“35, както го наричаха другите, защото социалното беше неговата страст, се намеси.
— Прав е Леверкюн! — решително заяви той. Арцт беше християнски социалист и често цитираше мисълта на Гьоте, че християнството било политическа революция, която, след като не сполучила, се превърнала в морална. И сега продължи да развива същата мисъл, като заяви, че тази морална революция трябвало отново да стане политическа, именно социална. Това щяло да бъде единственото средство за дисциплинирането на религиозността, опасностите от извращенията в която Леверкюн доста добре обрисувал. Религиозният социализъм, свързаната със социалното религиозност, това било то главното, защото същественото било да се постигне истинска връзка, теономната връзка трябвало да се съчетае със социалната, да се свърже с възложената ни от бога задача за усъвършенствуване на обществото. — Вярвайте ми — заключи накрая той, — въпросът е да се създаде един съзнателен индустриален народ, една интернационална индустриална нация, която да е в състояние да образува едно истинско европейско общество, почиващо на справедлив стопански строй. В такова общество ще могат да се проявят всички творчески импулси, които в зачатъчно състояние съществуват и сега, и те ще се проявят не само за техническото осъществяване на една нова стопанска организация, не само за основното хигиенизиране на натуралното снабдяване с необходимото за живота, но и за установяване на нов политически ред.
Предавам думите на тези млади хора така, както те ги изказваха тогава, с всичките изрази, заимствувани от академичния жаргон, превзетостта на който те ни най-малко не съзнаваха, напротив, те си служеха с него с най-голямо задоволство и лекота, напълно естествено, като с виртуозна непретенциозност разменяха най-надуто претенциозни слова. „Хигиенизирането на натуралното снабдяване“ и „теономната връзка“ бяха едни от тези превзети изрази. Всичко това можеше да се каже и по-просто, но тогава то нямаше да бъде техният хуманитарно-научен език. Те обичаха да поставят въпросите „по същество“, говореха за „сакрално пространство“, за „политическо пространство“ или за „академично пространство“, за „структурен принцип“, за „отношение на диалектична напрегнатост“, за „адекватни представи за същността“ и тъй нататък. Дойчлин, сплел ръце зад тила, постави по същество въпроса за генетичния произход на икономическото общество, за което ратуваше Арцт. Според него генетичният му произход трябвало да се търси само в икономическия разум и само този разум се изявявал в икономическото общество.