За изненада от моя страна не можеше и дума да става, не би могло да става дума дори и да беше ме изправил един ден пред свършения факт. Знаех какво се подготвя — а дали щеше да се изпълни, това беше вече друг въпрос, но също тъй беше ми ясно, че с преместването на Кречмар в Лайпциг неговите шансове да убеди Адриан значително се увеличаваха.
В писмото си, което свидетелствуваше за неговата изключителна способност да гледа с пренебрежителна критичност и на себе си, и което със саркастичното си разкаяние ме покърти дълбоко, Адриан излагаше пред бившия си ментор — желаещ решително впрочем отново да стане такъв — своите съмнения, които го възпираха да вземе решение да промени професията си и да се отдаде напълно на музиката. Той почти признаваше, че богословието като емпирична наука го е разочаровало, но че причините за това естествено не трябвало да се търсят в тази достойна наука и още по-малко у неговите университетски преподаватели, а изключително у него самия. Това се потвърждавало от обстоятелството, че той съвсем не можел да каже коя друга по-добра, по-подходяща за него наука би могъл да избере. Понякога, когато обмислял в себе си възможностите за една промяна на следвания от него факултет, минавало му напоследък през ума да се залови с математиката, която в гимназията му била винаги много забавна. (Израза „много забавна“ вземам дословно от неговото писмо.) Но с нещо като уплаха от себе си виждал, че ако се отдаде на тази дисциплина, ако се посвети на нея, ако се идентифицира с нея, много скоро и тя щяла да го разочарова, да му дотегне, да го отегчи и той така щял да й се насити, сякаш я е нагъвал с голяма готварска лъжица. (И този своеобразен израз си спомням дословно от неговото писмо.)
„Не мога да скрия — пишеше той — нито пред вас, нито пред себе си, че с вашия apprendista36 работите стоят зле, не в обикновения смисъл, разбира се, няма какво да си кривя душата, но все пак толкова зле, че трябва по-скоро да го съжаляваме, отколкото да му сърадваме.“ Той бил получил като дар от бога гъвкав ум и още от детски години схващал всичко, което му било преподавано, без особена трудност — прекалено лесно дори, за да може нещо да възбуди у него истинска почит. Прекалено лесно, за да могат кръвта и чувствата му истински да се сгреят от някой предмет и от усилията за неговото овладяване. „Боя се, драги приятелю и учителю — пишеше той, — че съм за нищо негоден, защото у мене няма топлина. Действително казано е, че бог проклинал, изплювал дори от устата си тия, които не са нито студени, нито топли, а само хладки. Хладък не бих могъл да се нарека, аз положително съм студен — ала в своята присъда над себе си аз не бих желал да завися от вкуса на раздаващата благослов или проклятие сила.“
И по-нататък.
„Смешно е да се каже, но в гимназията беше все пак най-добре, в нея аз си бях, може да се каже, все пак на мястото, защото там се преподават едно след друго най-различни неща, всеки четиридесет и пет минути се изучава нещо от съвсем ново гледище, с една дума, защото там не става още въпрос за професия. Но дори и тия специализирани четиридесет и пет минути траеха за мене твърде дълго, отегчаваха ме, а отегчението е най-студеното нещо на света. В четвърт час, не повече, аз усвоявах всичко, което клетият учител заедно с класа предъвкваше още тридесет минути при четене на класиците аз ги изпреварвах, впрочем още в къщи прочитах отнапред вече всичко и ако случайно не можех да отговоря на някой въпрос, то беше, защото бях избързал и с мислите си бях вече всъщност в следния час — четиридесет и пет минути само за Анабазис се нижеха прекалено бавно за моето търпение и признак за това беше появата на главоболието (под това той разбираше своята мигрена) — главоболието ми не идваше никога поради умора или пренапрежение, то идваше от отегчението, от студената скука и, драги учителю и приятелю, откак вече не съм прескачащ от предмет на предмет ергенин, а обручен с една професия, с една определена наука, това главоболие заедно със скуката почна да добива характер на истинска напаст.