И въпреки това защо един вътрешен глас ме предупреждава: O homo fuge?38 Аз не съм в състояние да си отговаря ясно на този въпрос. Едно само мога да кажа: аз се страхувам да дам обет пред изкуството, защото се съмнявам, че натурата ми — независимо от въпроса за способностите — ще може да го изпълни, защото на мене ми липсва онова крепко простодушие, което, доколкото разбирам, заедно с другите качества, но не и на последно място, е необходимо на артиста. Вместо него на мене ми е съдено да притежавам една бързо насищаща се интелигентност, за която си позволявам да говоря, защото, кълна се, от това нищо не си въобразявам и тя, заедно с произтичащите от нея умора и склонност към потърсване (наред с главоболието), е именно причината за моята боязън и загриженост, тя именно ме кара, тя трябва да ме накара да се въздържам. Виждате ли, добри ми учителю, колкото и да съм млад, все пак съм се позапознал малко нещо с изкуството, за да зная — и аз не бих бил ваш ученик, ако не го знаех, — че то стои много по-високо от схемата, от общоприетото, от традицията, по-високо от това, което един научава от друг, по-високо от триковете, от това «как е направено», но също тъй няма никакъв спор, че много нещо от всичко това спада пак към изкуството и аз предвиждам (защото за щастие или нещастие предугаждането е не по-малко присъщо на природата ми), че от безвкусицата, която е носещата конструкция, придаващата необходимата здравина субстанция дори и на гениалното художествено произведение, от това, което прави дадено произведение обществено достояние, проява на културата, от рутината при постигането на красотата — от всичко това аз ще почна да се стеснявам, да се срамувам, да се червя, всичко това ще ме изтощи, ще предизвика главоболието ми, и то много скоро.
Колко глупаво, колко нескромно би било да ви политам: разбирате ли това? Че кой друг, ако не вие, би го разбрал? Ето как става, за да излезе нещо хубаво, виолончелата подхващат сами замислено тъжната тема, която с философско простодушие и дълбока изразност задава въпроса за световната суета, за смисъла на всичкото това преследване, гонене, бързане и взаимно измъчване. Поклащайки мъдро глава, със състрадание, струнните инструменти се разпростират известно време над тази загадка и в един определен, добре преценен момент на тяхното слово, с мощен размах, с дълбока въздишка, от която рамената се повдигат и ниско отпускат, се намесва хорът на духовите инструменти, зазвучава хорален химн, трогателно тържествен, великолепно хармонизиран и изпълнен с приглушеното достойнство и меко сдържана сила на медните тръби. Така звучната мелодия наближава до върховната си точка, но в съгласие със закона за икономия не стига до нея. Засега тя я отбягва, запазва си я, спестява си я за в бъдеще, започва да спада надолу, остава и така много хубава, но ето че отстъпва и прави място на друга тема, песенно простичка, народно шеговито-важна, сякаш дори малко грубовата, но всъщност голяма хитруша, която при известна ловкост в похватите на оркестрацията и нюансирането се оказва удивително пригодна за всевъзможни тълкувания и сублимации. С тази песенчица композиторът борави умно и чаровно известно време, той я разчленява, разглежда в подробности и видоизменя, от нея се въззема една прелестна фигура от средния регистър към вълшебните висини на цигулките и флейтите, тук тя се рее още някое време във висшите сфери и когато стига до най-голяма пленителност, приглушената мед, хоралният химн от по-преди отново взема думата, излиза на преден план, но не започва изведнъж, с мощ, както първия път, а си дава вид, като че ли мелодията му е съпровождала простата песенчица, и сега, изпълнен с благоговейна тържественост, се насочва бавно към онази върховна точка, от която първия път така мъдро се бе въздържал, за да изтръгне едно още по-възторжено «ах!», за да предизвика още по-бурен наплив на чувства в гърдите на слушателите — сега, когато в неудържим възход, подкрепян мощно от хармоничните преходи на бас-тубата, стига вече с триумф до този връх, а след това оглежда сякаш със сдържано удовлетворение извършеното дотук и с достойнство се допява до края.