С този цитат от „Херувимският странник“ писмото завършваше. Когато вдигнах поглед към Адриан, срещнах закачливата му усмивка.
— Как ти се вижда противоударът му, не е лош, нали? — запита той.
— Никак не е лош — отговорих аз.
— Той знае какво иска — продължи Адриан, — а доста е срамно, че аз не зная това много сигурно.
— Мисля, че и ти го знаеш — рекох аз. И наистина в Адриановото писмо съвсем не бях видял още някакъв действителен отказ, нито пък смятах, разбира се, че то е написано от „превземки“. Тази дума положително не подхожда за волята да се затрудни и да се задълбочи чрез съмнение едно решение, което човек обмисля. Че това решение щеше да бъде взето, аз вече с вълнение виждах и то лежеше в основата на последвалия наш разговор за предстоящото ни близко бъдеще, сякаш бе наистина взето. И без това нашите пътища се разделяха. Въпреки силното ми късогледство бяха ме намерили, че съм годен за военна служба и сега трябваше да отбия едногодишната си военна тегоба в 3-ти артилерийски полк, който квартируваше в Наумбург. Дали като слаботелесен или поради постоянното си главоболие, Адриан от своя страна беше освободен за неопределено време от служба и възнамеряваше да прекара няколко седмици при родителите си в Бухел, за да вземе мнението им, както казваше той, по въпроса за смяната на професията си. От думите му впрочем личеше, че смята да им представи работите така, като че ли става дума само за смяна на университета — всъщност до известна степен нещата и на него така се представяха. Възнамеряваше, да им каже, че отсега нататък ще придава на заниманията си по музика „по-голямо значение“, та затова ще се премести в града, където работи неговият ментор от училищните години. А че се отказва от богословието, за това още не ставаше дума. Той действително имаше намерение да се запише отново и в университета, да слуша лекциите по философия и да вземе докторат по тази специалност.
За началото на зимния семестър на 1905 година Леверкюн замина за Лайпциг.
XVI
Че нашето сбогуване беше по своята форма хладно и въздържано, е излишно да споменавам. Едва ли при това се погледнахме в очите или си стиснахме ръка.
Твърде често в досегашния ни кратък живот се бяхме разделяли с него и сетне пак събирали, за да става ръкостискането между нас обичайно. Той напусна Хале един ден преди мене, последната вечер бяхме на театър само двамата, без винфридовците на следната сутрин той трябваше да замине и ние се разделихме на улицата, както се бяхме разделяли дотогава стотици пъти — просто се обърнахме и тръгнахме на различни страни. Аз не можах да се въздържа и подчертах своето сбогуване, като го нарекох по име — по собственото му име, както ми беше естествено. Той не направи така. „So long“39 рече само — беше възприел този израз от Кречмар и в случая го използува като насмешлив цитат той особено обичаше да цитира, да напомня за някого или нещо с някоя думичка сетне добави и някаква шега за марсовския период, който ми предстоеше, и си тръгна.
Всъщност той беше прав да не взема особено присърце раздялата ни. Най-късно подир година, след изтичането на военната ми служба, ние все някак щяхме да се съберем. И все пак пред себе си имахме известен завършек, бяхме стигнали до края на една епоха и до започването на друга, нова, и ако той не обръщаше сякаш внимание на това — аз с някакво тъжно вълнение го съзнавах. С моето идване в Хале при него, аз, така да се каже, бях продължил нашия училищен период тук животът ни много не се различаваше от живота ни в Кайзерсашерн. Времето, когато бях вече студент, а Адриан ходеше още в гимназията, също не можеше да се сравни с настъпващата сега промяна. Тогава го бях оставил в добре познатата рамка на родния ми град и на училището ни и всеки миг бях с мислите си пак при него. Едва сега, поне така ми се струваше, нашите съществувания се разделяха, за всеки от нас започваше живот самостоятелен и вече неизбежно идваше краят на това, което ми изглеждаше толкова необходимо (макар и безполезно) и което бих могъл да определя пак само със същите думи, с каквито си бях послужил и по-рано: нямаше да зная вече какво той върши и научава, нямаше да бъда край него, за да не го изпускам от поглед, за да го предпазвам, а трябваше да остана настрана тъкмо в момент, когато наглеждането на неговия живот, въпреки че това не би променило нищо в него, ми се виждаше най-много желателно, тъкмо в момент, когато той напускаше научната кариера или, за да използувам неговия израз, „захвърляше Светото писание под миндера“ и изцяло се отдаваше на музиката.