И тъй аз съм прилежен, zelo virtutis46 може да се каже дори претоварен, претрупан с работа, тъй като слушам в университета история на философията при Лаутензак и енциклопедия на философските науки, както и логика при прочутия Берметер. — Vale. Iam satis est.47 да опази бог вас и всички невинни сърца. «Ваш най-покорен слуга», така се казваше в Хале. — Но аз разпалих любопитството ти с обещания фарс и с това, което става между мене и сатаната: всъщност нищо особено, само дето онзи носач ме заблуди първия ден, като се свечери — такъв един тип, с въже около кръста, червена фуражка и месингова плочка вместо кокарда, с мушамена наметка на раменете, приказката му ужасна както на всички тук, с щръкнала напред долна челюст, според мене приличаше малко нещо на нашия Шлепфус поради брадицата си, приличаше дори доста, като си го припомням, или почна оттогава повече да ми прилича в спомена, който ми остана — впрочем този беше по-ячък, по-пълен поради тукашната бира. Препоръча ми се и като водач, което се потвърждаваше и от месинговата му плочка, както и от няколкото откъслечни английски и френски думи, безбожно произнасяни — peaudiful puilding, antiguide exdremement inderessant48 и пр.
Item49, спазарихме се ние и този юнак за два часа какво ли не ми показа, къде ли не ме заведе: в църквата «Св. Павел» с чудно изрязаната аркада, в църквата «Св. Тома», заради Йохан Себастиан, и в църквата «Св. Йоан», на неговия гроб, където е и паметникът на Реформацията и новата сграда на Гевандхаус. По улиците беше оживено, защото, както вече казах, есенният панаир още не беше завършил, от прозорците на къщите висяха всевъзможни знамена и платна с реклами за кожи и всякакви стоки, в по-малките улички гъмжилото беше също голямо, особено в центъра на града около старото кметство, където юначагата ми показа кралския палат, Ауербаховата кръчма и останалата от замъка Плайсенбург кула — Лутер бил водил там с Ек своя диспут. И тук, зад Пазарния площад, навалицата и блъсканицата бе вече страшна в тесните улички, от двете им страни старинни сгради с островърхи покриви, наоколо лабиринт от свързани надлъж и нашир покрити дворове и пасажи със складове и зимници, препълнени всичките със стоки. А хорската тълпа те гледа с екзотични очи и говори езици, от които нито звук не разбираш. Беше извънредно възбудително, чувствуваш как пулсът на света бие в собственото ти тяло.
Започна да се здрачава, тук-там засветиха лампи, уличките опустяха, аз почувствувах умора и глад. Казвам на водача си да ми покаже накрая някоя гостилница, където да се нахраня. «Добра ли?» — пита ме той и ми смига. «Добра — думам, — но не много скъпа.» Завежда ме тоя синковец пред една къща в някаква тясна уличка зад главната улица — с месингови перила на стъпалата пред входа, лъснати като плочката му, с фенер над вратата, червен като фуражката му. Плащам му аз, той ми пожелава добър апетит и си отива. Звъня, вратата сама се отваря, насреща по коридора се задава една натруфена мадама с моравочервени ланити, с огърлица от сякаш восъчни перли на тлъстата шия, тя ме поздравява едва ли не свенливо, радостно чурулика, докарва се, сякаш съм отдавна очакван, почтително ме превежда през портиерите в един блеснал салон, тапициран с коприна, с кристален полюлей, аплици пред огледалата и копринени канапета, по които седят нимфи, дъщери на безпътицата, шест или седем, какво да ти кажа, морфи, стъклокрили, есмералди, леко облечени, прозрачно облечени с тюл, газ, пайети, косата пусната или пък къса, накъдрена, полукълбата напудрени, ръцете в гривни и всички те гледат с очакващи, блеснали под светлината на полилея очи.
Мене гледат те, не тебе. Завел ме беше вагабонтинът, този подпухнал от бира Шлепфус, в един вертеп! Стоя, прикривам афектите си, изведнъж виждам насреща едно отворено пиано, един приятел, отивал право при него по мекия килим и вземам стоешком два-три акорда, зная го още какво беше, защото този звуков феномен все ми се въртеше по това време в ума, модулации от си-мажор към до-мажор, ясен интервал от половин тон както в молитвата на отшелника във финала на «Вълшебният стрелец», когато встъпват тимпаните, тромпетите и обоите в до-мажорния квартсекст акорд. Сега го зная, но тогава не го съзнавах, просто ударих ей тъй по клавишите. Край мене застава една шатенка с испанско елече, голяма уста, вирнато носле и очи като бадеми, Есмералда, отърква се с ръка в бузата ми. Аз се обръщам, блъсвам с коляно настрана столчето и хуквам по килима назад през това свърталище на блуд край дърдорещата нещо мамичка, през коридора, по стъпалата, без да докосна месинговите перила — и се озовавам на улицата.