Този е фарсът, който се случи с мене. Предадох ти го, за да ти се отплатя за ревящия фелдфебел, комуто ти преподаваш artem metrificandi50. Амин, молете се за мене! Досега съм чул само един концерт в Гевандхаус с Третата на Шуман като piece de resistance51. Един критик похвали по това време тази музика заради «широтата на светогледа й», което звучи като доста празна приказка и даде повод на класицистите здравата да се подиграват. А всъщност отзивът си имаше смисъл, тъй като сочи новото, по-високо равнище, което музиката и музикантите дължат на романтизма. Романтизмът изведе музиката извън сферата на ограничената, тясна специализация, на свирачеството и я свърза с великия свят на духа, с общото художествено-интелектуално раздвижване на времето — това трябва да му се признае. Всичко това започва от късния Бетховен и неговата полифония и аз намирам за твърде показателно обстоятелството, че противниците на романтизма, с други думи, на изкуството, излязло, от рамките на чисто музикалното, за да встъпи в общодуховното, са били винаги също тъй противници и окайвачи на късния развой у Бетховен. Замислял ли си се колко по-другояче, колко по-страдалчески-значително звучи индивидуализацията на гласа в неговите върховни произведения в сравнение с по-старата негова музика, където тази индивидуализация е по-майсторска? Има резки, крайно забавни преценки, които въпреки цялата си правдивост силно излагат този, който ги е изрекъл. Хендел казвал за Глук: «Моят готвач разбира от контрапункт повече от него» — един наистина безценен колегиален отзив.
Свиря много Шопен и чета за него. Обичам ангелското в облика му, което ми напомня Шели, обичам своеобразното, тайнствено забуленото, непристъпното, изплъзващото се, неавантюристичното в неговия живот, обичам равнодушието му към всякакво знание, отхвърлянето на материалния опит, сублимната самозадоволеност на фантастично нежното, му, тъй прелъстително изкуство. Колко много говори за този човек съкровената дружба на Дьолакроа, който му пише:
«J’espere vous voir се soir, mais се moment est capable de me faire devenir fou.»52
Моето уважение към този Вагнер на живописта! Ала не малко неща има и у Шопен, които не само по хармоничност, но изобщо и по психологичност изпреварват по време Вагнер и дори го надпреварват. Вземи например ноктюрното в до-диез-минор опус 27, № 1, и дуета, който започва след нехармоничната замяна на до-диез-мажор с ре-бемол-мажор. По скръбно благозвучие това надминава всичките Тристанови оргии — и при това интимно, на пиано, без тая касапница на сладострастието, без коридата на една груба в покварата си театрална мистика. Вземи преди всичко неговото иронично отнасяне към тоналността, тревожния, уклончив, скрит, колеблив характер на неговата музика незачитането на диеза и бемола. И всичко това отива далеч, забавно, вълнуващо далеч…
«Ессе epistola!»53
Че ти веднага ще унищожиш това писмо, се разбира от само себе си.“
Подписът — само една начална буква, тази на фамилното му име — Л, а не А…
XVII
Категоричното нареждане да унищожа това писмо аз не изпълних, но кой ще упрекне за това едно приятелство, което смята, че и то може да претендира за епитета „съкровено“, употребен в писмото за приятелството на Дьолакроа към Шопен? Аз не се подчиних на това изискване отначало, защото прегледаните най-напред набързо листчета непрестанно възбуждаха у мен нуждата не само да ги препрочета, но и критически — стилово и психологично — да ги проуча, а след като мина известно време, стори ми се, че моментът за тяхното унищожаване е вече пропуснат, аз свикнах да виждам в тях документ, съставна част от който беше и заповедта за унищожаването му, така че тъкмо поради своя документален характер заповедта сама сякаш се отменяваше.
Едно ми беше от самото начало напълно ясно: повод за нареждането накрая беше дало не цялото писмо, а само една част от него — така наречената мръсничка история и глупава смехория, приключението със злощастния носач. Тази част всъщност беше цялото писмо само заради нея бе то написано и съвсем не за да ме разсмее изпращачът без съмнение знаеше, че във „фарса“ няма да има за мене нищо смешно той искаше всъщност да се освободи от едно поразило го впечатление, като го довери някому, а за ролята на довереник аз, приятелят от детинство, бях наистина единствено подходящ. Всичко останало беше прибавка, обвивка, предлог, отлагане, а накрая — бъбрив похлупак от музикални бележки, сякаш не беше се случило нищо. Към анекдота — да употребим тази делова дума — насочва всичко той присъствува, макар и на заден план, още от самото начало, заявява за себе си в първите още редове, но най-напред не се издава. Още неразказан, той проличава вече в шегата за големия град Ниневия и скептично-снизходителните думи на пророка. Той е почти на прага да бъде разказан, когато за пръв път става дума за носача — но отново изчезва. Писмото уж свършва, преди да се е стигнало до случката — „Iam satis est“ — и сякаш изпращачът я е почти забравил, сякаш споменатият поздрав на Шлепфус го е пак подсетил за нея, историята се съобщава, така да се каже, „с две думи“, със странно напомняне за бащините занимания с пеперудите, ала с това писмото не биваше да завърши и затова следват разсъждения върху Шуман, романтизма, Шопен, с които явно се цели да се отслаби впечатлението от разказа, да се отвлече вниманието от него — или по-право: дава се от гордост вид, като че ли те преследват такава цел, защото не мога да допусна, че изпращачът действително е целял аз, читателят, да не схвана коя е съществената част на писмото.
52
Надявам се да ви видя тази вечер, макар че този момент е в състояние да ме влуди (фр.). — Б.пр.