— Разбирам защо не си ми възложил — каза той — да потърся нещо за тебе. Това на друг не може да се възложи. Аз вече разказах в „Кафе Централ“ — добави той — за тебе и за твоето идване. Ще трябва да те въведа там по-скоро сред хората.
Под „хората“ той подразбираше кръга от млади интелектуалци, с които се беше запознал чрез Кречмар. Убеден бях, че и към тях се отнасяше горе-долу тъй, както към братята-винфридовци в Хале. И действително, щом изразих радостта си, че е успял бързо да си намери подходяща компания в Лайпциг, той възрази: — То една компания… — и добави, че Шилдкнап, поетът и преводачът, бил все пак най-приемливият, но поради някакво самочувствие, не тъкмо на превъзходство, на него не могло твърде да се разчита, особено ако забележел, че някой му иска нещо, че има нужда от него, че прави опит с нещо да го натовари. Бил човек с извънредно развит — или може би и с недотам развит — усет за независимост, рече той. Но симпатичен, занимателен и парично между другото, тъй зле, че едва свързвал двата края.
Какво беше искал от Шилдкнап, който като преводач живееше в тясно общение с английския език и беше изобщо горещ почитател на всичко английско, се изясни от по-нататъшния ни разговор още същата вечер. Разбрах, че Адриан търсеше сюжет за опера и че още тогава, тоест няколко години преди да се заеме сериозно с тази задача, беше спрял вниманието си върху „Loves Labour’s Lost“54. От Шилдкнап, който беше доста вещ и в музиката, той очакваше да му подготви текста, но отчасти поради заетост със собствените си работи, отчасти навярно и поради това, че Адриан засега едва ли би могъл да заплати труда му, Шилдкнап не искаше за това и да чуе. Впоследствие аз оказах на приятеля си тази услуга и за мене е удоволствие да си спомням първия изпитващ почвата разговор, който водихме още същата вечер по този повод. Установих, че тенденцията към по-пълно сливане със словото, към по-ясна вокална артикулация все повече го завладяваше: той се опитваше сега да композира почти изключително песни върху по-къс или по-дълъг текст и дори върху епични откъслеци, като черпеше материал от една средиземноморска антология, която в доста сполучлив немски превод обхващаше провансалска и каталонска лирика от дванадесетия, и тринадесетия век, италианска поезия, върховни точки от виденията в „Божествената комедия“, а така също испански и португалски стихове. Поради музикалните настроения в момента и младостта на адепта почти неизбежно беше, че тук-там се чувствуваше влиянието на Густав Малер. Но още тогава се долавяше някакво звучение, някаква насока, някакъв собствен поглед и самобитност, които строго и отчуждено държаха на своето. По тях и днес разпознаваме твореца на гротескните видения от „Апокалипсиса“.
Най-ясно се проявяваха тези негови типични черти в редицата песни по текстове от „Чистилището“ и „Рая“, подбрани с тънък усет за техния афинитет с музиката. Една от тези песни, която и Кречмар бе посрещнал с извънредно одобрение, ме особено възхищаваше. В нея Данте вижда в светлината на звездата Венера да кръжат и по-малки светила — това са душите на блажените — едни от тях се движат по-бързо, други по-бавно, „защото разнобожеството лицезрят“ — и сравнява това с искрите, които виждаме в пламъка, с гласовете, които долавяме в песента, „кога единият се с друг преплита“. Бях смаян и очарован от начина, по който той възпроизвеждаше искрите на огъня и преплитащите се гласове. И все пак не знаех дали да отдам предпочитание на тези фантазии за светлина в светлината или на по-вдълбочените песни, рожба повече на мисълта, отколкото на вътрешно виждане — на ония, в които всичко е въпрос, борба по необяснимото, където „съмнението също никне на истината при нозете“ и дори херувимът, който съзерцава глъбините на бога, не може да прозре в бездните на вечния промисъл. Адриан беше подбрал една страшно сурова поредица от стихове, където се говори за проклятието на невинността, на незнанието и се поставя въпросът за непостижимата справедливост, която предава на ада и добрите и чистите, щом не са кръстени, не са досегнати от вярата. Той беше успял да предаде в тонове гръмовния отговор, провъзгласяващ безсилието на сътвореното добро пред абсолютното добро, което, като извор на правдата, никога не ще се отрече от себе си, колкото и да се изкушава нашият разум да назове някои неща несправедливи. Мене ме възмущаваше този отказ от човешкото в името на някакво недостъпно абсолютно предопределение, пък и изобщо, колкото и да признавам величието на Данте като поет, склонността му да описва жестокости и сцени на мъки винаги ме е отблъсквала и аз си спомням, че упрекнах Адриан за избора му на такъв тежко поносим епизод. Ала тъкмо тогава срещнах един негов поглед, какъвто дотогава не познавах у него, и за който ми дойде на ум, когато си задавах въпроса, дали наистина съм напълно прав да твърдя, че съм го намерил непроменен след едногодишната ни раздяла. Този поглед, който му стана свойствен оттогава, макар и да не се долавяше често, а само от време на време, понякога дори и без особен повод, беше наистина нещо ново у него: ням, прибулен, отчужден до обидност, замислен и студено печален, той завършваше с усмивка, не тъкмо недружелюбна и все пак иронична — със стиснати устни и с онова извръщане настрана, което ми бе вече отдавна известно.