Впечатлението беше мъчително и — желано или не — обидно. Но аз го забравих бързо, заслушан, прехласнат в живата музикална интерпретация на притчата от „Чистилището“, за човека, понесъл в нощта на гърба си светилник, който не светел на него, но осветлявал пътя на идващите подир него. Докато слушах това, очите ми се пълнеха със сълзи. Но още по-щастлив ме направи извънредно сполучливото пресъздаване на съставеното само от девет стиха обръщение на поета към неговата алегорична песен, която била тъй тъмна и мъчна за разбиране, че нямало изгледи светът да долови нейния скрит смисъл. Затова, казва Данте на песента си, нека тя се обърне с молба към хората те да се опитат да схванат ако не нейната дълбочина, то поне нейната хубост. „Вижте ме поне колко съм хубава!“ Начинът, по който композицията се устремява от усложнеността, от нарочната хаотичност, от странната измъченост на първите стихове към мекото сияние на този възгласи трогателно потърсва спасение в него още тогава ме възхити и аз не скрих радостното си одобрение.
— Толкова по-добре, щом вече струва нещо — каза той и от по-нататъшния ни разговор стана ясно, че неговото „вече“ не се отнасяше до младата му възраст, а до това, че колкото и всеотдайно да работеше над всяка една задача, той гледаше на тези свои композиции, общо взето, само като на предварително упражнение за една завършена словесно-музикална творба, обща представа, за която вече имаше и чийто сюжет виждаше в споменатата Шекспирова комедия. Връзката със словото, която го занимаваше, той се стараеше да възвеличи и теоретически. Музиката и езикът, твърдеше той, са неща съпринадлежни, всъщност те са едно и също нещо, езикът е музика, музиката е език и разделени, те винаги се позовават, винаги си подражават един на друг, единият си служи със средствата на другия, взаимно те се заместват. Как музиката би могла да бъде най-напред слово, да се обмисля и запланува словесно, той показваше с факта, че Бетховен е бил забелязван да композира с думи. „Че какво записва в бележника си?“ — питали наблюдателите. „Той композира.“ — „Но той пише думи, не ноти.“ — Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти — тук Адриан се спря, явно замислен над казаното. — Художествената мисъл — продължи той — е изобщо особена и единствена по рода си духовна категория, но трудно можем да си представим първата скица на една картина, на една статуя, нахвърляна с думи, което също говори за особената съпринадлежност на музиката и езика. Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Деветата симфония. В края на краищата вярно е, че цялото развитие на немската музика извежда до словесно-музикалната драма на Вагнер и намира в нея своята цел.
— Една от своите цели — рекох аз, като посочих Брамс и елементите на чиста музика в „Човека със светилника на гърба“, и той лесно се съгласи с моето уточняване, толкова повече, че това, което отдалече замисляше, беше толкова невагнерианско, колкото бе изобщо възможно, и съвсем далеч от всякакъв природен демонизъм и митичен патос. Той имаше пред вид възобновяването на операта буфа в духа на най-изкусен присмех и присмех над изкусността, нещо крайно маниерно и престорено, подигравка над афектирания аскетизъм и над онзи евфуизъм55, който беше общественият плод от изучаването на класическото наследство. Говореше въодушевено за сюжета, тъй като благодарение на него можеше да съпоставя примитивно-дебелашкото с комично-сублимното и да осмее едното в другото. Архаичният героизъм, надутият етикет на една мъртва вече епоха бе въплътен в образа на Дон Армадо, когото той с право обявяваше за завършена оперна фигура. И той ми цитираше на английски стихове от пиесата, залегнали, изглежда, дълбоко в сърцето му: отчаянието на остроумния Бирон поради клетвопрестъпната му любов към една, която вместо очи имала две топчета смола в главата си неговите стенания и молитвени възгласи заради тая, която „бога ми, ще свърши това, та ако ще би и Аргус да й бъде евнух и пазач“. После осъждането на този Бирон цяла година да пуска шеги край постелята на охкащи болни и неговия възглас: „По никой начин! Без сол е шегата, смъртта щом измъчва душата!“ — „Mirth cannot move a soul in agony“ — повтаряше той и заявяваше, че един ден непременно ще напише музика за това и за несравнимия разговор в петото действие за глупостта на мъдреца, за безпомощния, напразен, унизителен опит на духа да украсява със себе си шутовската качулка на страстта. Такива откровения, казваше той, като двата стиха, в които се говори, че никаква млада кръв не пламвала така безумно, както обезумялата сериозност, „as gravity’s revolt to wantonness“, се срещат, само по гениалните върхове на поезията.