— Триста хиляди — повторих аз. — Практикуващ лекар би успял да задели доста повече за десет години. Значи целта на „туристическата му дейност“ не е била печалба. Наградата му е била славата или е бил идеалист. Вероятно и двете.
Майло повдигна матрака и надникна отдолу.
— Не проверявам тук за първи път.
Навярно сецна кръста си, защото изведнъж затаи дъх, докато изправяше гръб.
— Успя ли да разгледаш? — попита той.
Изведнъж атмосферата ми се стори потискаща. Мирисът на книгите се смеси с по-натрапчив, може би на пот. Това, както и миризмите на средство против молци и на старост, правеха въздуха още по-задушен. Сякаш никога нищо нямаше да се промени. На Мълхоланд бях изпитал същото чувство за неизменност и застой. Може би имах твърде развинтено въображение.
— Нещо интересно в разпечатките на телефонните му разговори? — попитах.
— Нищо. Въпреки стремежа си към публични изяви, докато си е бил у дома, не е бъбрел твърде много. Имало е дни, в които не е звънял на никого. Малкото обаждания оттук са до Хейзълтън, Зоуби и безинтересни места като местния супермаркет, аптеки с намалени цени, две антикварни книжарници, обущар, „Сиърс“ и железарски магазин.
— Не е ли имал мобилен телефон?
Майло се засмя.
— Телевизорът му е черно-бял! Човекът не е имал нито компютър, нито стереоуредба. Използвал е пишеща машина, намерих индиго в тоалетката.
— Няма ли ценни отпечатъци, като във филмите?
— Разбира се. Аз съм Мръсния Хари.
— Старомоден тип — казах аз, — но е действал етично.
Отворих горното чекмедже на тоалетката и попаднах на куп бельо, смачкано на топка. От двете страни бяха пъхнати чифтове черни чорапи, навити на рула. В средното имаше жилетки, всичките кафяви или сиви. Плъзнах ръка под тях и я извадих празна. Следващото бе пълно с медицински книги.
— Така е и в най-долното. Изглежда, втората му страст след убиването на хора е било четенето — отбеляза Майло.
Приклекнах и открих още едно чекмедже, съдържащо четири учебника с твърди корици, първите три с оръфани подвързии. Разгледах единия. „Принципи на хирургията“.
— Излязла от печат през 1934 година — казах аз.
— Може би ако се бе придържал към това, онзи черен дроб щеше да бъде доставен в по-добро състояние.
Четвъртата книга привлече вниманието ми. Беше по-малка от останалите, с тъмночервена кожена подвързия. Изглеждаше съвсем нова… със златисти релефни шарки на гърба. Заглавието бе изписано със сложни лъскави букви, но изкуствената кожа бе грапава като портокалова кора.
Колекционерско издание на „Беоулф“3, част от поредица, наречена „Литературни съкровища“.
Взех я и нещо вътре изтрака. Книгата ми се стори твърде лека. Повдигнах корицата. Страниците бяха откъснати и на тяхно място бе поставена кутия с надпис „Произведено в Тайван“ от вътрешната страна на капака.
В нея се намираше това, което бе издало звука: миниатюрен стетоскоп — като детска играчка. Имаше розови найлонови тръбички и пластмасови слушалки и диск. Слушалките бяха отчупени наполовина, съвсем равно. В кутията имаше сребристи прашинки.
Майло присви очи.
— Веднага остави това!
Послушах го.
— Какво има?
— Лично прерових чекмеджето първия път, когато обърнахме наопаки всичко тук, и съм сигурен, че я нямаше. Видях другите книги, но не и тази. Спомням си, че прочетох годината на издаване на всяка от тях, и си помислих, че Мейт е черпил знания от твърде стари източници.
Втренчи поглед в червената кутия.
— Посетител? — попитах аз. — Нашето момче от фургона е дошло да отпразнува успеха си? Какво ли иска да ни каже със счупения стетоскоп? Може би: „Мейт е вън от бизнеса, сега аз съм докторът“.
Майло се наведе и отново примигна.
— Някой се е постарал да отчупи горната част на слушалките равно, без да се разхвърчат парчета. Съдейки по праха, вероятно го е направил тук… съвършено равно.
— Не би било проблем за зло джудже с ръце ножици.