— Как са?
— Не зная. Честно казано, досега бях твърде зает да разговарям по телефона с така наречените си началници и да се опитвам да изкопча нещо от таткото, който отказва да обели дума, преди да пристигне адвокатът му. Не мога да ти обещая, че децата няма да бъдат разпитани, но засега само чакат. Искаш ли да ги видиш?
— Ако те пожелаят — отвърнах. — Откакто се появиха онези две страшилища, едва ли ми имат доверие.
— Съжалявам, Алекс. От участъка, в който се намира Гоуд, са се обадили направо в Паркър Сентър, готови да съдействат, и някой от висшестоящите е дал разпореждане. Опитай се да забравиш за децата за секунда и обективно да прецениш положението: в разследването на нашумяло убийство няма никакъв напредък и изведнъж се появява надеждно доказателство за по-ранна заплаха за живота на жертвата от човек, който има мотив и разполага със средства. Ако не в друго, можем да обвиним Дос в организиране на заговор за убийство, което би било достатъчно, за да го задържим, докато търсим още улики.
— Как са го открили Корн и Деметри?
— Влезли при секретарката му. — Майло прехапа бузи. — Видели името ти в бележника за срещи.
— Страхотно.
— Ти най-добре би трябвало да знаеш, че никак не е приятно, Алекс.
— Кога трябва да дойде адвокатът на Ричард?
— Скоро. Защитник на важни клечки на име Сейфър, специалист по измъкване на елита от затруднения. Ще посъветва Дос да мълчи, но ще обвиним приятеля ти в заговор. При всички положения ще се наложи да остане поне до утре. — Майло стана, протегна се и каза: — Схванах се от седене.
— Горкичкият.
— Искаш ли отново да ти се извиня? Добре, mea culpa, culpa mea4!
— А папката на Фъско? — попитах. — А картината? Какво общо има Дос с това?
— Кой твърди, че картината има нещо общо с убийството? Все пак нищо не е забравено, просто е оставено на заден план. Ако си в състояние, прегледай проклетата папка. Ако не, ще проявя разбиране.
Блъсна вратата и влезе в коридора.
Помещението за близки на жертви бе през няколко врати. Пресрещна ни млада жена със златисти коси и сиво-синкав костюм с панталон.
— Детектив Маркези, доктор Делауер — представи ни Майло.
— Здравейте — каза тя. — Предложих им кока-кола, но отказаха, Майло.
— Как са?
— Не мога да кажа, защото през цялото време стоя тук, отвън. Настояха… момчето настоя да ги оставя насаме. Явно той командва.
— Благодаря, Шийла — каза Майло. — Почини си.
— Добре. Ако ви потрябвам, ще бъда на бюрото си.
Маркези тръгна към общото помещение на детективите.
Майло се обърна към мен.
— Оставям те.
Натиснах дръжката.
Обстановката вътре бе като в стая за разпити. Може би по-рано помещението е имало такова предназначение. Беше тясно, без прозорци, с висок жълтеникав цокъл. Вместо с обичайните железни скамейки, бе обзаведено с три стола с разноцветни тапицерии на цветя. Там, където навярно бе стояла стоманената маса с куки за белезници, бе сложена дървена пейка с отрязани крака. Списания: „Пийпъл“, „Лейдис Хоум Джърнъл“, „Модърн Компютър“.
Ерик и Стейси седяха на два от столовете.
Стейси прикова поглед в мен. Ерик каза:
— Разкарай се.
— Ерик… — промълви Стейси.
— Този човек няма работа тук… Да не се караме, Стейс. Явно и той е замесен във всичко това, не можем да му имаме доверие.
— Ерик, разбирам защо мислиш така — уверих го аз.
— Стига глупости! Дебелото ченге е твой приятел, ти си накиснал татко. Ти, негоднико!
— Само ми дай…
— Ще ти дам да го духаш! — изкрещя той и се нахвърли върху мен.
Сестра му нададе вик. Бузите му пламтяха. В очите му се четеше ярост и знаех, че ще се опита да ме удари. Отдръпнах се и се приготвих да се защитя, без да го нараня. Стейси все още пищеше от уплаха. Отворих вратата и когато излязох, момчето застана на прага и размаха юмрук. В ъгълчетата на устните му имаше пяна.
— Вън от живота ни! Сами ще се погрижим за себе си!
Видях как Стейси се приведе зад него и закри лицето си с длани.
— Уволнен си, жалък неудачнико! — просъска Ерик.
22.
Докато шофирах към дома, студените ми ръце стискаха волана и сърцето ми биеше неудържимо.