— Защо?
— Той е шамаросвал мен, забрави ли? Нима не разбираш, че ще ти бъда от помощ?
— Точно затова искам да ми кажеш името на твоя приятел.
Тя тъжно поклати глава.
— Не си дошъл тук, за да се оплачеш на Ичимада Дебелака от приятеля ми…
— Ти също, нали?
Тя се вгледа в лицето му, попаднало в дълбока сянка.
— Май не можем да се доверим един на друг, а? — въздъхна и сви рамене: — Всъщност това е напълно естествено. Аз не те познавам, а нямам навика да се доверявам на непознати…
„Това е лудост, предупреди се мислено Майкъл. Не бива да замесвам странични хора.“ Дори за миг не му мина през главата, че до вчера и той беше страничен човек.
— Искам да останеш тук, Илайн — твърдо каза той.
Обърна се, взе катаната и сака, после слезе. Пристъпи към телената ограда, измъкна от сака клещи за рязане и се залови за работа. Проряза достатъчно широка дупка в бодливата тел и се промуши през нея.
Илайн стоеше безшумно на мястото си. Дупката в оградата остана между двамата, грозно зейнала на лунната светлина. Щурците пееха вечната си песен, нощни птици пляскаха с невидими криле.
— Майкъл! — тихо го повика тя. — Вземи ме със себе си!
Той започна да изкачва възвишението, издигащо се успоредно на пътя.
— Майкъл, не ме оставяй! — прошепна по-високо тя и завъртя стартерния ключ. Фаровете на джипа светнаха.
— Господи, Илайн! — възбудено прошепна той. — Да не си полудяла! Веднага ги изключи!
— Вземи ме!
— Илайн, в името на Исуса! Всички ще ни видят!
— Вземи ме със себе си! Ще ти помогна! Дори не си чувал за капаните срещу глигани, които залагат тук!
Майкъл застина на място. В секретните сведения на БЕМТ наистина не се споменаваше нищо за никакви капани в имението на Ичимада.
— Поставиха ги едва миналата седмица — долови колебанието му Илайн. — Знам къде са.
Майкъл вдигна глава към звездите и направи опит за трезва оценка на положението. Дали това момиче казва истината?
— Добре — въздъхна най-сетне той.
Някъде в далечината се разнесе кучешки лай.
Хеликоптерът наближаваше имението. Ичимада Дебелака веднага забеляза светлините от фарове в близост до главния портал. Цял ден беше търсил Майкъл Дос, беше уморен и раздразнен. Заряза колата още по обед. Както заради жегата и мръсотията, така и за да избегне евентуалното проследяване от страна на Уде. Къде изчезна този човек? Сякаш потъна като камък в морето!
Пилотът — боец от Якудза, на име Уейли Чарли, леко кимна с глава по посока на светлините и попита:
— Да се обадя ли по радиото да пуснат кучетата? Доколкото разбирам, тази вечер не чакаш гости, нали?
— Почакай малко — изръмжа Дебелака и долепи до очите си бинокъл с инфрачервени лъчи. Ясно видя женската фигура в джипа, която протегна ръка, изключи светлините и скочи на пътя. Промуши се през дупка в бодливата тел и се насочи към неясната фигура на мъж, който я очакваше от другата страна на оградата.
— Свали ме долу! — дрезгаво заповяда Дебелака. — Без да кръжиш, направо!
Уейли Чарли дръпна лоста и машината започна да пада като камък. Ичимада Дебелака изпита чувството, че стомахът му слиза в петите. Въпреки това не свали бинокъла от очите си, правеше всичко възможно да хване на фокус лицето на мъжа. Уредът за нощно виждане работеше превъзходно, образите бяха ясни и отчетливи. Но точно в този момент мъжът се обърна с гръб. Ичимада даде кратки инструкции на пилота и продължи наблюдението.
Миг по-късно лицето на мъжа попадна на фокус, сърцето на Ичимада Дебелака прескочи един такт. „Буда!“, безгласно възкликна той. Би познал това лице, дори и без снимката, която му беше показал Уде. Сякаш виждаше Филип Дос, но с двадесетина години по-млад…
— Никакви кучета! — изръмжа той и заповяда на Уейли Чарли да приземи хеликоптера на площадката пред къщата. „Каква ирония на съдбата, помисли си той. Цял ден преобръщам острова да открия синчето на Филип Дос, а накрая го виждам пред вратата на собствения си дом!“
Надбягването свърши и аз съм пръв на финал, помисли си японецът, докато хеликоптерът кацаше на площадката сред облаци прах.
Но когато се приведе напред и изтича извън обсега на свирещите във въздуха витла, той видя, че някой вече беше отвързал доберманите от железните им вериги. Възбуденият им, почти истеричен лай ясно доказваше, че зверовете вече са надушили присъствието на нежеланите посетители.