Погледът на едрия мъж бавно се премести върху лицето на Илайн.
— Питай нея, тя знае… — прошепнаха едва чуто устните му.
— Какво?!
Ичимада Дебелака се усмихна на нещо, което само неговите очи виждаха. Света на отвъдното?
— Вяра и дълг… — прошепна той. — Вече знам значението на тези слова… То е едно и също…
После от гърдите му се откърти тежка въздишка, заедно с нея отлетя и животът.
Майкъл бавно протегна ръка и склопи клепачите на стария воин. Обзе го смъртна умора. Имаше чувството, че може да легне и да спи непробудно поне една седмица. Но пред него стояха важни задачи, много въпроси чакаха отговор.
Бавно вдигна глава към Илайн. Коя е тази жена? Един от първите въпроси, на които трябва да намери отговор. Но не сега. Сега трябва да се махат оттук, да получат медицинска помощ, а след това да си починат.
Илайн се изправи, церемониално протегна ръце и му подаде катаната.
Майкъл я пое и едва тогава се сети, че все още не й беше благодарил за спасението. Избърса с длан кръвта от лицето си и тихо попита:
— Как е ръката ти?
— Боли ме толкова, колкото теб те боли носът — отвърна тя.
— Но това не се отрази на начина, по който боравеше с катаната — отбеляза той.
Тя леко се усмихна.
После го хвана за ръка и го поведе навън. Предстоеше им дълъг и болезнен път обратно към цивилизацията.
Пролетта на 1947-а
Токио
На практика Лилиан Хадли Дос мразеше баща си. Реши да се присъедини към любителската естрадна трупа, с която пристигна в Япония, единствено за да избяга от постоянния тормоз на генерал Хадли.
Действително обичаше да приковава вниманието върху себе си под светлините на прожекторите, но едновременно с това дълбоко страдаше, че е далеч от дома. Липсваха й приятелките, последните клюки в квартала. Нямаше представа какви са модните тенденции, не знаеше дали жаргонните фрази, които употребява тук, вече не са демоде в родината. Често сънуваше един кошмарен сън — прибрала се е у дома и разговаря с най-близките си приятели, а те се смеят на речника й.
Мразеше баща си заради срама, който изпитваше в новата среда, мразеше го още повече заради смъртта на братята си. Именно Сам Хадли беше човекът, който внуши на синовете си чувството за дълг към родината. Дълг! Нима дългът означаваше, че трябва да умрат? Къде е смисълът на подобно нещо? Лилиан съзнаваше, че този свят е луд, излишно бе да търси смисъл в постъпките на хората. Войната се беше погрижила за това.
„Бяхме толкова задружно семейство“, мислеше тя. Помнеше как се смееха и веселяха по време на Великденските празници, помнеше с какво нетърпение очакваше завръщането на братята си от Военната академия за Деня на благодарността.
На Коледа заедно украсяваха елхата, подреждаха под нея подаръците в ярки опаковки. Поемаха чашите с яйчения пунш на майка си и пееха весели песнички. Смешно ли беше това? Не, Лилиан беше убедена, че това е една прекрасна традиция, цяла година се подготвяше за нея. Празниците бяха нещо свещено в живота на семейство Хадли, нищо не можеше да ги помрачи. Те бяха почивката, освежаващата глътка кислород, удобството сред един свят, запълнен докрай с военна точност и аскетизъм. Те бяха върховният момент в живота на семейството, оазисите, от които членовете му черпеха енергия и решителност.
Сега, след смъртта на братята, всичко това беше само спомен. Гадната война разруши всичко. Вече нямаше стабилност, нямаше го нетърпеливото очакване на празниците. Останаха единствено безкрайните монолози на Сам Хадли по време на вечеря. Монолози, които по-скоро приличаха на сухи лекции по теория и тактика на бойните действия.
Една вечер, няколко седмици преди Лилиан да се запознае с Филип, генералът каза:
— Смъртта е необходим, а често и полезен продукт на войната. Тя е нещо, което наподобява естествения подбор, оцеляването на най-годните… Войната е едно особено състояние на човечеството, нещо като отърсване… Появявала се е циклично в неговата история, положително ще продължава да се появява и в бъдеще. Подобно на библейските потопи, тя прочиства земята, подготвя я за едно ново начало…
Лилиан не успя да се сдържи и за пръв път се опълчи срещу мнението на баща си.
— Грешиш! — остро отвърна тя. — Войната е зло. Войната означава забрава за мъртвите и отчаяние за живите. Говориш точно като нашия проповедник. И двамата засягате монументални, ужасни събития, жизненоважни за хората, сякаш те са някаква детска игра!