Трепереше от напрежение, усещаше изпълнените с недоумение погледи на родителите си. Какво е станало с тяхното весело и добро момиченце, очевидно се питаха те.
— Нима не разбираш какво е направила твоята любима война, твоето „средство за естествен подбор“? Тя отнесе двамата ти синове! Според твоята теория излиза, че Джейсън и Били са били негодни за живота, че са отпаднали от надпреварата, или както там наричаш тази идиотщина!
У Филип тя видя пътя към спасението, струваше й се, че това е нейният рицар с непробиваема броня. Свети Георги, който или ще прободе ужасния змей в живота й, или ще я изведе от неговите владения. И той беше военен като баща й, но с това се изчерпваха приликите между тях. Защото по отношение на характер и темперамент Филип Дос и Сам Хадли бяха коренно противоположни личности. В допълнение от Филип се излъчваше някаква непонятна тъга. Лилиан по-скоро я чувстваше, отколкото разбираше, но това беше без значение. Тя я привличаше така, както северният полюс привлича стрелката на компаса.
Именно тази тъга някак я амбицираше, изпълваше я с енергия и желание да я открие, идентифицира и замести с нещо друго, нещо свое… В това отношение Филип се нуждае от мен толкова, колкото и аз от него, казваше си тя. Заблуда, разбира се. Но почти всички бракове се градят върху заблудата на единия от партньорите, а често и на двамата. Това, разбира се, трудно допринася за тяхната здравина и продължителност. Резултатите са два — бракът или се разрушава, или продължава да съществува върху остатъците от разбитите илюзии и самотата. Подобно на отегчени пътешественици, които обикалят из позната до болка пустиня, вместо да търсят нови територии, Филип и Лилиан продължаваха да обитават изстиващия труп на своя брак, без да си дават сметка какво точно му липсва.
После Филип откри Мичико.
Но какво остана за Лилиан?
Денят беше слънчев и ветровит, седмица след като се запознаха, Филип и Мичико се видяха за втори път. Той я покани на пикник. Разбира се, в началото на пролетта беше все още твърде рано за закуска на открито, но отоплението в колата на Филип беше напълно достатъчно.
Някъде по средата на пътя Мичико докосна ръката му и каза:
— Преди хапване искам да ви покажа едно място.
После се зае да го насочва. Улиците на града бяха задръстени, измина доста време, преди да излязат от центъра. Озоваха се в района на Дейеншофу — квартал, който Филип почти не познаваше. Тук преобладаваха просторни вили в традиционния японски архитектурен стил, уличките бяха тесни и тихи, оградени от великолепни градини, величествени японски кедри и високи огради от преплетени бамбукови пръти.
— Къде отиваме? — попита Филип, когато Мичико го поведе по камениста пътечка, водеща към голяма къща, почти напълно закрита от гъста зеленина.
— Моля — прошепна Мичико, свали обувките си на входа и му направи знак да стори същото.
Дървеният под беше покрит с бледозелени татами. Въздухът беше напоен с аромата на прясно окосено сено. Зад гърба му остана солидната двойна врата от дялани, обковани с желязо греди. Същите такива греди се преплитаха под тавана, в обстановката се долавяше нещо древно, почти феодално. Сякаш изведнъж се бяха завърнали в седемнадесети век.
Прекосиха просторния хол и спряха пред плъзгаща се врата, чиято повърхност представляваше фино копринено платно. Върху него бяха избродирани феникси с разперени криле, оцветени в червено, оранжево и златистожълто.
Мичико коленичи пред вратата и леко я дръпна встрани. Направи знак на Филип да я последва.
Съгласно древната японска традиция гостите влизат на колене в официалните, покрити с татами помещения. Филип стори същото.
— Добре дошъл, господин Дос.
Главата на Филип рязко се повдигна към мъжа, който седеше в средата на помещението.
— Моля?…
— Вие сте изненадан — усмихна се Дзен Годо. — Но мисля, че това е естествено…
Филип направи опит да укроти бясно препускащото си сърце. „Това е човекът, когото трябва да ликвидирам“, объркано си помисли той.
Беше висок и строен мъж с вълча физиономия и блестящи очи, които привличаха като магнит. Косата му беше подстригана късо, тъмна и гъста като четка. Тънките, безупречно поддържани и започващи да посивяват мустачки му придаваха вид на пират.
— Това е дъщеря ми Мичико, но вие вече се познавате — продължи Дзен Годо.