— Уде.
— Правилно — кимна Козо Шина. — Изпрати Уде в Хавай при Ичимада Дебелака. Онзи познава Филип Дос от много години, кой знае — може да са били дори приятели… Виж това — извади малка черно-бяла снимка и я побутна към Масаши. Беше направена с апаратура за заснемане от далечно разстояние, като тези, които се използват в шпионажа.
Масаши се втренчи в лицето на Майкъл Дос. Значи Шина е поставил под наблюдение и сина на Филип Дос, който живее в Париж? Да, по всичко личи, че е точно така. Побутна снимката към Уде:
— Това е Майкъл Дос.
Едрият мъж мълчаливо кимна с глава.
— Трябва да стигнем до дъното на тази история и веднъж завинаги да я ликвидираме — настоятелно каза Козо Шина. Очите му се забиха в лицата на двамата мъже. — Трябва да си върнем документа Катей, независимо на каква цена!
Изпънал се на леглото в някогашната си спалня, Майкъл слушаше как клоните на дърветата драскат по стената на къщата. Също като в детството.
Преди няколко години баща му беше монтирал външно осветление, предназначено за допълнителна сигурност. Сега ярките лъчи на мощните лампи се промъкваха през гъстите листа и рисуваха странна мозайка по тавана.
Напразно се опитваше да се успокои. Тук беше царството на спомените. Много неща останаха неизказани, много мъка не намери пътя към облекчението. Мислеше за всички онези неща, които искаше да сподели с баща си, до така и не го стори. Може би за повечето деца това беше едно малко удоволствие, но дори и то му беше отказано. Даваше си сметка, че това не се дължеше на лоши отношения между него и баща му. Те просто не поддържаха никакви отношения.
Пред очите му изплуваха меки светлини и сенки, клонки на строен кипарис играеха странен танц под лунните лъчи. До слуха му долетяха нежните и натежали от мъка трели на бамбукова флейта.
Самотен и безпомощен в къщата на Цуйо, където се провеждаха повечето от уроците на сенсея, Майкъл — по-млад и по-невеж от когато и да било, очакваше да се случи неизбежното.
Нищо, дори и неизбежното, не става просто ей така, каза Цуйо, опитният сенсей, при пристигането на Майкъл в Япония. Всичко дори и неизбежното, се ражда в духа на великия воин. Духът на великия воин изпълва всичко, защото той е всичко. Той е единствената причина за всички събития в нашия живот, независимо дали те са важни, или незначителни.
„Но нима няма място, на което този дух не съществува, където той не е всичко?“, беше попитал Майкъл.
Има такова място, отвърна Цуйо с помръкнало лице. Нарича се ЗИРО. Там нищо не съществува, дори надеждата за достойна смърт. И Майкъл разбра, че Зиро е най-ужасното състояние за един японски боец.
В стаичката, в която Майкъл спеше по време на своето обучение, имаше една крехка ваза. Беше направена от фина, небоядисана керамика. Всяка сутрин, още преди разсъмване, единственото цвете в тази ваза се сменяше. Лично от Цуйо. Обзет от любопитство, една сутрин Майкъл се събуди рано и излезе в градината. Завари сенсеят на колене пред своите лехи, внимателно подбиращ цветя за учениците си. За всеки различно, всяка сутрин на разсъмване…
Господарят трябва сам да се грижи за дребните удоволствия в живота, сподели веднъж Цуйо. Само по този начин той може да обхване безкрайното разнообразие, което предлага живота наоколо. Малките удоволствия са солта на живота.
И Майкъл пожела да провери дали наистина е така. Най-подходящ обект за този тест беше, разбира се, Сейоко.
Сейоко беше слабичка и стройна, единственото момиче сред възпитаниците на школата. Което не й пречеше да бъде най-добрата. Косата й беше дълга, по време на тренировки прибрана в стегнат кок. Бретонът почти скриваше очите й. Майкъл често я сънуваше и в сънищата му неизбежно присъстваше буйната черна коса на момичето. Веднъж се събуди посред нощ и дълго време не успя да се освободи от чувството, че виси над безбрежния, осветен от ярката луна океан, окачен единствено на косата на Сейоко, сплетена на дебела плитка.
Макар и шестнадесетгодишна, Сейоко не употребяваше грим. Майкъл беше запомнил яркото червило, с което момичето някак внезапно се появи на една от забавите, организирани периодично от сенсея. Беше толкова шокиран, че цяла вечер остана до стената и се вслушваше в развълнуваните удари на сърцето си.
В стаята на Сейоко също имаше вазичка. Майкъл реши да се измъкне след вечеря и да откъсне за момичето онова цвете, което сам избере. И тя ще го открие в момента, в който се прибере за лягане.